СЕНКИ В ХРАМА НА НАУКАТА: КАК БАН ЗАКЛЮЧИ ТЪРГОВЕТЕ СИ ЗА СТОТИЦИ ХИЛЯДИ В ПАРАДОКСАЛЕН КАЛЪП

В кабинетите с висок таван на софийската улица „15 ноември“ времето винаги е имало особен, прашен ритъм, в който академичните титли тежат повече от закона за гравитацията, а институционалното достойнство служи като непробиваема броня срещу външния свят. Когато обаче през пролетта на 2026 година прагът на Българската академия на науките е прекрачен от ревизорите на Агенцията за държавна финансова инспекция, академичният уют се сблъсква с нещо далеч по-сурово от теоретичните спорове. Сблъсква се с папките на Доклад № ДИД2-СФ-15-(1), датиран на 8 май същата година – документ от двадесет и девет страници сухо канцеларско изложение и една страница хладно заключение, зад чийто монотонен чиновнически език прозира дълбоко тревожна хроника на административно упорство. В тази хроника, подписана след нарочна заповед на директора на АДФИ от 16 март, няма да откриете романтичната представа за учени, увлечени в търсене на фундаментални истини. Там властва съвършено различна материя: процедури, параграфи, прагове по Закона за обществените поръчки и пет конкретни процедури за изготвяне на инвестиционни проекти и авторски надзор, посветени на модернизацията и енергийната ефективност на сградния фонд в научния комплекс на Академията на столичната улица „Акад. Георги Бончев“.

Всяка голяма институционална аномалия рядко се ражда с гръм и трясък; тя обикновено пропълзява тихо през незабележими за окото детайли в документацията за участие. През пролетните месеци на 2024 година – между април и юни – апаратурата на Академията задвижва пет паралелни процедури за обекти с лаконичните номера блок 1, блок 23, блок 25, блок 9 и блок 35. Погледнати отдалеч, сумите в тези поръчки изглеждат скромни за мащабите на държавния бюджет. Шестдесет и девет хиляди лева без данък добавена стойност за първия обект, шестдесет хиляди за втория, осемдесет и седем хиляди седемстотин и петдесет за третия, осемдесет и девет хиляди и четиристотин за четвъртия и осемдесет и четири хиляди и четиристотин за петия. Всичко това формира чиста договорна стойност от точно триста и деветдесет хиляди петстотин и петдесет лева. Но именно в тази привидна умереност се крие най-изкусният административен механизъм. Поръчките са раздробени, прецизно премерени така, че да не надхвърлят праговете, които биха привлекли тежката артилерия на европейския контрол, но същевременно достатъчно апетитни, за да концентрират интереса на ограничен кръг проектантски бюра.

Същинската драма, която финансовите инспектори разплитат лист по лист, не е свързана с това дали сградите са имали нужда от проектиране. Те несъмнено са имали такава нужда. Върху страниците на доклада се изправя цялата материална скръб на българската наука – сгради, строени в широк времеви диапазон между 1909 и 1987 година, носещи върху себе си отпечатъка на остарели инсталации, специфични конструктивни компромиси и тежки енергийни загуби. За да се обнови подобна среда, се изисква хирургическа проектантска прецизност, дълбоко разбиране на конструктивното обследване, познаване на умората на бетона и специфичните фасадни детайли на съществуващата тъкан. И тук възниква онова, което ревизорите дефинират като крещящ правен и логически парадокс: ръководството на Академията, в качеството си на възложител, залага във всичките пет процедури абсолютно задължителен критерий за подбор, според който кандидатите трябва да докажат предишен професионален опит в новото строителство.

Този факт сам по себе си носи характеристиките на административен абсурд. Представете си клиника, която търси кардиохирург за сложна пластика на съществуващ клапен дефект, но като задължително сито поставя изискването кандидатът да има зад гърба си опит в акушерството. Разбира се, и двете дейности са част от медицинската наука, но спецификата, инструментите и рисковете са коренно различни. Инспекторите от АДФИ посочват с безпощадна точност, че новото строителство се развива на празен терен, по изчистени матрици и съвременни конструктивни планове, докато реконструкцията, мерките за енергийна ефективност и проектната намеса в стари сгради изискват изцяло друг спектър от професионални рефлекси. Поставяйки новото строителство като непреодолима бариера пред кандидатите, БАН не просто прави експертна грешка, тя нарушава фундаменталния постулат на Закона за обществените поръчки – чл. 2, ал. 2, забраняващ необоснованото ограничаване на конкуренцията, в пряка връзка с чл. 59, който изисква критериите за подбор да бъдат строго съобразени с предмета, сложността и обема на конкретната възлагана дейност.

Когато човек се зарови в цифрите от протоколите, представени между страници 5 и 29 от доклада, на пръв поглед картината изглежда пълнокръвна и силно конкурентна. За блок 1 пристигат единадесет оферти, за блок 23 – десет, за блок 25 – девет, за блок 9 – внушителните петнадесет оферти, а за блок 35 – отново единадесет. Това е класическият параван, зад който чиновниците обичат да се крият: видима масовост, симулираща пазарен интерес. Но истинският въпрос, който ревизията повдига и който виси над цялата преписка, е колко от тези кандидати са влезли в състезанието с реалния шанс да го завършат и колко от тях са били отстранени именно от тежката гилотина на предварително формулираните критерии за подбор. В обществените поръчки съществува добре познат феномен – създаването на изкуствен репелер, критерий, който действа предварително демотивиращо на пазара, отказвайки десетки опитни проектантски бюра още преди да са подали оферта, докато същевременно отсява онези дръзнали да се явят кандидати в полза на предварително подготвените фаворити.

И тук от страниците на проверката изплуват конкретните юридически субекти, които успяват да преминат през игленото ухо на тези странни условия. За първата процедура за блок 1 изборът пада върху дружеството „СЕЛКО 7“ ЕООД, чийто договор от шестдесет и девет хиляди лева бележи началото на серията. Но истинското гравитационно притегляне се разкрива при четвъртата и петата поръчка – за блок 9 и блок 35, обявени съответно в края на май и средата на юни 2024 година. И в двата случая, след сложни заседания на комисиите и внимателно разглеждане на папките, победителят е един и същ: „МЗ ПРОЕКТ“ ЕООД. Първият договор носи на фирмата осемдесет и девет хиляди и четиристотин лева, а вторият – осемдесет и четири хиляди и четиристотин лева. Общо над сто седемдесет и три хиляди лева, концентрирани в ръцете на едно и също дружество в рамките на броени седмици за изпълнение на практически сходни задачи върху територията на един и същ научен комплекс.

Самото повторно възлагане на обществена поръчка на един и същ изпълнител не е забранено от буквата на закона и не може автоматично да се квалифицира като престъпление. Но в контекста на системно повтарящия се порок при дефинирането на условията, това съвпадение престава да бъде просто статистическа случайност и се превръща в тежка институционална закономерност. Защо Академията, която разполага с десетки доктори на науките, професори и водещи капацитети, включително в областта на техническите науки, градоустройството и архитектурата, допуска една и съща груба юридическа грешка пет поредни пъти в рамките на два месеца? Това проява на потресаваща управленска некомпетентност ли е, плод на сляпо копиране на стари административни образци от чиновници, които просто не вникват в смисъла на текста, или зад това се крие хладнокръвен предварителен замисъл, целящ да контурира печелившия профил за точно определени търговски играчи?

Докладът на финансовите инспектори не дава категоричен отговор на този въпрос и професионалното достойнство изисква това ясно да се подчертае. Инспекторите на АДФИ не са разследващи полицаи, нито прокурори; те не подслушват телефони и не проследяват банкови сметки. Тяхната работа е да констатират отклоненията от фискалната и нормативната дисциплина. И те го правят с хирургическа прецизност, като отхвърлят писмените възражения, представени от ръководството на БАН. В своите обяснения Академията се опитва да защити тезите си със стандартни клишета – че новото строителство било показател за по-висока сложност и гаранция за качество, че сградите били прекалено ценни, за да се поверят на случайни проектанти. Инспекцията обаче смазва тези доводи със силата на нормативната логика: високите изисквания трябва да бъдат правопропорционални и относими към реалния предмет на договора, а не абстрактно завишени с цел филтриране на средата.

Още по-съществен детайл, описан във финалните раздели на проверката, засяга последващия живот на вече сключените договори. Оказва се, че след като критериите за ново строителство са отсели „най-компетентните“ според вижданията на БАН изпълнители, сроковете за реализация на проектите започват да буксуват. Подписват се допълнителни споразумения, сроковете се удължават с анекси, а графиците се пренареждат. Този факт нанася сериозен удар върху тезата на ръководството, че спорните условия са гарантирали светкавична и безупречна професионална реакция. Всяко разтягане на сроковете при мерки за енергийна ефективност означава пропуснати икономии, отложени инвестиции и задълбочаваща се амортизация на сгради, които и без това изнемогват под тежестта на десетилетия занемаряване.

Но най-важната част от този триста страници правен лабиринт се намира на самото му дъно – на страница тридесета, озаглавена лаконично „Заключение“. Там черно на бяло е отбелязано, че докладът е връчен на председателя на БАН за запознаване и предоставяне на писмено становище. Това е критичната точка, в която административната рутина се разклонява. Процедурата по Закона за държавната финансова инспекция предвижда след изтичане на срока за възражения директорът на АДФИ да прецени дали да издаде актове за установяване на административни нарушения срещу конкретните длъжностни лица, утвърдили порочните документации. Ако инспекторите счетат, че описаните практики надхвърлят административния брак и носят белези на системно и съзнателно изкривяване на пазара или безстопанственост, преписката по силата на чл. 20 от същия закон следва да отпътува тихомълком към Софийска градска прокуратура.

Кой обаче носи персоналната отговорност за този административен фарс? В БАН властта има своята йерархия, заложена в специалния закон за академията. Председателят е лицето, което олицетворява института на възложителя, но зад него стои цяла плетеница от заместник-председатели, главни секретари, директори на дирекции по управление на собствеността и финансови контрольори, които слагат парафите си под всяко техническо задание. Кой всъщност разписа ограничителните условия? Кои бяха юристите, дали зелена светлина на тези пет процедури, знаейки отлично трайната практика на Комисията за защита на конкуренцията и Върховния административен съд, които от години безмилостно отменят поръчки заради несъответствие между предмет и опит? И едни и същи вътрешни фигури ли заседаваха в оценителните комисии, отварящи пликовете в залите на научния комплекс на „Акад. Георги Бончев“?

Тези въпроси не са дребнаво заяждане със съсловие, което традиционно се радва на обществен пиетет. Те са диагноза за начина, по който публичният ресурс се управлява зад кулисите на авторитета. Когато една висша научна институция демонстрира такова фрапантно пренебрежение към правилата на честната пазарна надпревара, тя подкопава собствената си морална легитимация да изисква повече държавни субсидии и по-високо обществено доверие. Да претендираш за европейско ниво на наука, докато организираш обществените си поръчки по модела на провинциално кметство от средата на деветдесетте години, е дълбока институционална шизофрения.

Докладът на АДФИ от 8 май 2026 година все още не е присъда за корупция. Наричането на сумата от триста и деветдесет хиляди лева нанесена щета би било евтина манипулация, непозволена за почтената журналистика. Но този доклад е нещо много по-значимо от просто обвинителен акт за липсващи пари – той е перфектно документирана дисекция на един порочен управленски модел, в който правила се пишат така, че вратата да остане широко отворена само за онези, които вече държат правилния ключ. Истинското разследване започва оттук нататък: в мълчанието на председателския кабинет, в отговорите, които Академията дължи на обществото, и в способността на държавното обвинение най-сетне да различи кога една повтаряща се чиновническа грешка престава да бъде случайност и се превръща в престъпление по служба.