Свободният информационен канал от месеци вече заема своето непоколебимо място на медийната сцена не просто като хроникьор на злободневни събития, а като истински страж на обществения интерес, който последователно превръща защитата на българските светини в своя висша и неотменима кауза. Когато националната памет е поставена на карта, а материалните символи на държавността ни започнат да се пропукват под тежестта на времето и бюрократичното мълчание, именно журналистическото разследване е това, което пробива стената на мълчанието. Водени от дълбокото убеждение, че свободата на словото върви ръка за ръка с отговорността към родната история, екип „Трибунал“ насочи своя обектив към сърцето на Балкана – към Паметника на свободата на връх Шипка. Този монумент не е просто строителен обект от камък и желязо, а пантеон на българския дух, катедрала на нашето национално достойнство, която изисква не празни чествания с патетични рецитации, а ежедневна, непреклонна и държавническа грижа. Именно тази кауза – съхранението на Шипка за бъдещите поколения – провокира задълбочения институционален диалог, който прерасна в откровено, на моменти сурово, но крайно необходимо интервю между нашия разследващ журналист Веселин Стаменов и министъра на културата Евтим Милошев, разкриващо цялата сложност на държавната машина в сблъсъка ѝ с отговорността пред историята.

– Господин министър, започваме този разговор от позицията на медия, за която защитата на българските светини е свещена мисия, а обществото има право да знае цялата истина за състоянието, финансирането и дългоочакваните ремонти на Паметника на свободата на връх Шипка за периода от 2016 до 2026 година. Вашето министерство ни предостави бюджета и отчетите на Националния парк-музей за последните години, но сухите числа разказват история на крайна финансова изолация. За периода 2016–2025 година средствата се движат в изключително тесни рамки, а целевите субсидии за съхранение на движими културни ценности се броят на пръсти – например през 2022 година са отпуснати едва 21 402 лева за оптимален климатичен режим и 9 120 лева за реставрация на художествени произведения, а през 2023 година – 15 900 лева. Нима това е реалната цена, която съвременна България е готова да плати за опазването на своя най-свят паметник?

– Вглеждайки се в тези бюджетни рамки с отговорността на министър, аз няма как да не призная горчивата истина: културата и опазването на културно-историческото ни наследство в България дълги години са функционирали на принципа на оцеляването, а не на стратегическото развитие. Когато говорим за Паметника на свободата на връх Шипка, ние заставаме пред едно уникално предизвикателство, където суровите планински условия – свирепите зимни бури, ураганните ветрове, непрестанната влага и резките температурни амплитуди – упражняват всекидневно разрушително въздействие върху камъка, фугите и стоманобетонната конструкция. През изминалите години финансирането, което Националният парк-музей „Шипка-Бузлуджа“ е получавал от държавния бюджет, е било насочвано предимно към текущото поддържане, към гарантиране на минимални условия за посрещане на хилядите българи, които всеки ден извървяват пътя към върха. Тези суми, които вие цитирате – от по десет или двадесет хиляди лева за реставрация на движими ценности – представляват целеви средства за конкретни микроклиматични и реставрационни интервенции по картини, знамена и артефакти от музейния фонд, но те никога не са били и не могат да бъдат капиталови инвестиции за мащабно конструктивно укрепване на самия монумент. Министерството на културата носеше и носи принципалната отговорност за цялостната политика в този сектор, но тази отговорност неизменно се е сблъсквала с реалността на държавния бюджет, където десетилетия наред се е разпределял хроничен недостиг, а не изобилие. Ние напълно осъзнаваме, че свободата има своя материален израз и че камъкът на Шипка се нуждае от инвестиции, които далеч надхвърлят рутинния годишен баланс, ако искаме да предотвратим необратими процеси на разрушение.

– Но именно тук се появява следващият фундаментален въпрос, който екип „Трибунал“ поставя с цялата си категоричност. В официалното решение на министерството по нашето заявление за достъп до обществена информация се посочва, че по отношение на обществените поръчки, договорите за строителство, строителния надзор, както и по отношение на ключовите технически документи като актове образец 15 и образец 19, ведомството не разполага с тях и ни препраща към самия парк-музей като самостоятелен разпоредител. Нима Министерството на културата, което упражнява върховен принципалствен контрол върху културните институти с национално значение, няма пълна картина и централизиран архив за това как се харчат публичните средства и как се изпълняват ремонтите на най-свещения ни паметник?

– Административната структура на държавната ни машина е изградена върху строгите принципи на самостоятелната юридическа отговорност на второстепенните разпоредители с бюджетни средства, какъвто е именно Националният парк-музей „Шипка-Бузлуджа“. Това разпределение на правомощията не означава бягане от отговорност, нито пък институционално отчуждение, а е законоустановена правна форма на децентрализация, при която ръководството на музея на място провежда обществените поръчки, сключва договорите с изпълнителите и подписва техническите протоколи по изпълнението на строителните и реставрационните дейности. Министерството на културата упражнява принципалски контрол, утвърждава годишните бюджети, изисква финансови отчети и разпорежда проверки, когато има конкретни сигнали или съмнения за нарушения, но оперативната техническа и счетоводна документация се съхранява в архивите на самия музей. Нашето ведомство не може и не бива да се превръща в дублиращ канцеларски склад на хиляди страници документация от всяка обществена поръчка, проведена в страната, но е наш абсолютен дълг да гарантираме, че когато възникне историческа необходимост от мащабна намеса, институциите действат в синхрон. Затова в отговора към вашето разследване е посочено точно къде обществеността може да проследи тези данни – в Профила на купувача, защото истинската прозрачност не е административен каприз, а демократично задължение пред българския данъкоплатец.

– Прозрачността обаче твърде често се превръща в лабиринт от препращания, докато времето тече неумолимо и природата не чака административните решения. В отговора на министерството вие потвърждавате един изключително важен факт: в приложение към Закона за държавния бюджет за 2025 година, в официалния списък на резервните стратегически инвестиционни проекти с национално финансиране за периода 2025–2028 година, фигурира проектът „Реставрация и консервация на фасадите на Паметника на свободата на връх Шипка“. Но в същото време вие с тревога отбелязвате, че към момента проектът все още не е стартирал и по него няма извършени реални разплащания. Защо след десетилетия на предупреждения от страна на инженери, архитекти, реставратори и геолози за опасни пукнатини, проникване на дъждовни и подземни води и корозия на носещата армировка, спасението на паметника продължава да стои в графата на резервните проекти и да чака по-добри държавни времена?

– Този въпрос засяга най-болната точка на цялата ни система за опазване на културното наследство и заслужава абсолютно честен отговор, лишен от всякаква политическа реторика. Включването на проекта в списъка на стратегическите инвестиционни проекти е огромна и безпрецедентна крачка напред, защото за първи път от десетилетия насам държавата официално поставя фасадите на Паметника на свободата в своя най-висок приоритетен инвестиционен хоризонт за периода до 2028 година. Но нека бъдем напълно наясно какво реално означава категорията „резервен стратегически проект“ в българската бюджетна практика – това е проект, който е преминал през задължителните фази на предварителна подготовка, доказан е с категорична обществена значимост и техническа необходимост, но чието практическо финансиране и физическо стартиране зависят от постъпването на конкретни бюджетни ресурси или от отварянето на целеви европейски и национални програмни линии. Паметникът на Шипка никога не е бил забравен от държавата, но мащабът на предизвикателството е толкова колосален, че всеки опит за частичен ремонт в миналото е бил спиран от суровата реалност. Представете си само какво означава да организирате мащабна реставрация на монумент, издигнат на близо 1500 метра надморска височина, където строителният сезон е изключително кратък, климатичните условия са непредсказуеми, а всяка намеса изисква безкомпромисни предварителни проучвания, съгласувания с Националния институт за недвижимо културно наследство и уникални инженерни решения, които да не застрашат автентичността на камъка. През последните години все пак бяха направени ключови крачки – изготвени са задания, съществува знаковото съгласувателно становище от есента на 2020 година за виза за проучване и проектиране на консервационно-реставрационни работи, както и констативни протоколи от съвместни комисии, но дълго време липсваше онази непреклонна държавна воля, която да осигури пълно и непрекъснато финансиране. Като министър на културата аз заявявам съвсем отговорно, че моята лична и институционална цел е този проект да бъде изваден от резервната скамейка и да се превърне в изпълнен национален дълг, преди разрушителните сили на времето да нанесат необратими поражения върху паметника.

– Ние от свободния информационен канал ще продължим да бъдем онази невстъпила в компромис опозиция на бездействието, която следи всяка стъпка от този процес, защото обществото има право да знае истината, а не да се задоволява с обещания на хартия. Кога българските граждани могат да очакват реално да започнат строително-монтажните и реставрационни работи по фасадите на паметника и съществува ли реална опасност средствата отново да останат само добро пожелание в бюджета за периода до 2028 година?

– Рискът средствата да останат само празни думи на хартия съществува винаги, когато държавата се сблъсква с политически сътресения, икономически кризи и финансови ограничения, но нашата неотменима задача е да не позволим това да се случи с Паметника на свободата. В момента експертите от министерството в пряк диалог с ръководството на Националния парк-музей работят интензивно по финализирането на цялостната проектна документация и подготовката на новите процедури, които да позволят реалното физическо стартиране на дейностите в рамките на заложения хоризонт до 2028 година. Ние просто нямаме моралното право да губим повече време, нито можем да си позволим лукса да чакаме следващата зима да отвори нови пукнатини в камъка и да задълбочи проблемите с влагата и корозията. Шипка е катедрала на нашето национално достойнство и тя не се нуждае от патетични чествания, изпълнени с празни фрази, а от истинска държавническа грижа, която се измерва в здрави фуги, защитени фасади и напълно прозрачно разходван всеки лев от българския данъкоплатец. Убеден съм, че чрез това интервю и чрез неспирното журналистическо разследване нашите сънародници виждат не поредния безличен бюрократичен акт, а един открит и отговорен диалог, който гарантира, че историческата ни памет няма да бъде заличена в прашните архиви на институциите.

МЕЖДУ БЮРОКРАТИЧНИТЕ ЛАБИРИНТИ И ИСТОРИЧЕСКИЯ ДЪЛГ: КАК СЕ УПРАВЛЯВА ПАМЕТТА НА НАЦИЯТА

Вниквайки по-дълбоко в цялата съвкупност от документи, финансови отчети и официални отговори, получени в хода на това журналистическо разследване, изникват още редица съществени детайли, които заслужават обществен светлинен лъч. Когато говорим за Паметника на свободата на връх Шипка, ние не просто обсъждаме архитектурен обект от национално значение, а се сблъскваме с фундаменталния въпрос за начина, по който българската държавна администрация управлява своето най-свято историческо наследство. През годините между отпуснатите суми по скромните договори за целева поддръжка и реалните финансови нужди на монумента е зинала пропаст, която нито един административен отчет не може да замаже.

Инспекцията на фактите разкрива, че дори когато държавата е отпускала средства – било то малко над двадесет хиляди лева през 2022 година за климатичен режим, или скромните суми за реставрация на движими ценности – тези пари са отивали за кацане върху повърхността на проблема, без да решават дълбоките му структурни корени. Водата продължава да си пробива път през пукнатините в камъка, армировката кородира под влиянието на жестоките планински зими, а институциите си прехвърлят топката от министерските кабинети в София към администрацията на парка-музей в подножието на Балкана. Това бюрократично препращане, макар и юридически обосновано през призмата на статута на второстепенните разпоредители с бюджетни средства, създава опасен вакуум на отговорност, в който гражданите остават с усещането, че никой не поема директна вина за забавянето на мащабните ремонти.

Още по-тревожен е фактът, че въпреки наличието на стратегически документи, съгласувателни писма от Националния институт за недвижимо културно наследство и констативни протоколи, изготвени през годините, реалната физическа намеса по фасадите на паметника е оставала заложник на бюджетните компромиси. Включването на проекта в списъка на резервните стратегически инвестиционни проекти за периода 2025–2028 година е положителен знак, че проблемът е поне диагностициран на най-високо държавно ниво, но докато средствата остават само цифри на хартия в приложение към Закона за държавния бюджет, камъкът продължава да старее, а времето работи срещу паметта ни.

Ето защо ролята на свободния информационен канал и екип „Трибунал“ остава толкова жизненоважна – да не допуска тези важни теми да потънат в прашните архиви на министерствата, да изисква прозрачност до последния разходван лев и да припомня на управляващите, че националното достойнство няма цена и не търпи отлагане. Българският народ заслужава да знае истината за състоянието на своите светини, защото държава, която не пази историята си, няма как да гради сигурно бъдеще.