КОЙ ЛАПА СУХИТЕ МИЛИОНИ? Зад кулисите на снегопочистването се крие нещо далеч по-мрачно, отколкото кметството смее да признае!

Защото, докато на хартия ни се рисува идилична картина на грижа за гражданите и дългосрочна визия, истинските въпроси остават удобно заметени под софийския асфалт, точно както снегът под килима на общинските чиновници. Нека дълбаем дълбоко под повърхността на този грандиозен скандал, защото милионите евро, които се леят в тази обществена поръчка, не идват от бездънна банка, а се издържат от кръвта, потта и тежките данъци на обикновения софийски данъкоплатец. Къде потъват тези космически суми и защо никой в Столичната община не смее да даде ясни и прозрачни отговори на елементарни управленски въпроси? Това е въпросът, който гори в съзнанието на всеки мислещ човек в този град, докато шепа избрани играчи трият ръце пред следващите пет години на гарантирани сигурни приходи, независимо дали навън вали сняг или грее слънце.

На първо място, нека обърнем внимание на скандалния факт с петгодишния срок на новите договори. В една нормална пазарна икономика дългосрочните контракти с фиксирани или индексирани гигантски бюджети се дават само тогава, когато има доказана конкурентна среда, строг независим контрол и множество кандидати, които се борят за доверието на възложителя с по-добри условия, иновации и по-ниски цени. Тук обаче наблюдаваме точно обратното – затворен цикъл, в който досегашният монополист или тесен кръг от свързани фирми получават индулгенция за половин десетилетие напред. Какво се случва, ако изпълнителят се провали още на първата зима? Как се прекратява петгодишен договор за десетки милиони без общината да влезе в заплетени, скъпи и проточили се с години съдебни дела, които да блокират целия транспортен достъп до планината? Отговорът е мълчание, придружено от удобни оправдания от страна на администрацията.

На второ място, нека разгледаме абсурдната липса на технически критерии в новия търг. Как е възможно в държава членка на Европейския съюз, в столица с претенции за европеизъм и модерно управление, обществена поръчка за десетки милиони за критична инфраструктура и планинска безопасност да се печели единствено и само на базата на сухата най-ниска цена? Това не е просто безумие, това е откровен призив към безсъвестен дъмпинг. Всеки трезвомислещ експерт знае, че когато махнеш тежестта на техническите изисквания – като брой специализирани снегорини от последно поколение, екологични и безопасни за природата реагенти, опитни правоспособни шофьори и денонощни дежурни екипи – ти на практика каняш фирми, които ще печелят с празни обещания, а след това ще режат разходите откъдето падне. А откъде ще падне? Ами от солта, от пясъка, от горивото и от заплатите на работниците, докато гражданите бедстват по заснежените завои към Витоша и Панчарево.

И тук идва най-болната, най-лицемерната тема в цялата тази история – огромното разминаване между софийския асфалтов бизнес и екологичните обещания за зелена, достъпна планина. Кметът Васил Терзиев и неговият екип дойдоха на власт с гръмки декларации, че градът ще се обърне с лице към природата, че лифтовете ще се върнат към живот, а децата и туристите отново ще имат лесен, чист и природосъобразен достъп до Витоша без автомобилен кошмар. Реалността обаче е шокиращо противоположна. Докато лифтовете стоят като ръждиви паметници на безумието и се въртят само в параграфните кръгове на безкрайни устройствени процедури на хартия, общината изведнъж намира ресурс да изсипе 30.4 милиона евро за пътища и автомобилно поддържане. Това не е политика за зелена планина – това е чиста проба бетониране на автомобилния трафик, стимулиране на хората да карат личните си коли до горе и насърчаване на задръстванията в защитената природна зона.

В крайна сметка, докато обществеността е ангажирана с празни медийни фойерверки и предварително предизвестени процедури, зад завесата се подготвя поредният финансов транш за сметка на данъкоплатците. Този свободен информационен канал ще продължи да следи всяка стъпка от този скандален търг, да задава неудобните въпроси на администрацията и да разобличава всеки опит публичният ресурс да бъде отклонен в услуга на тесни корпоративни интереси. Защото Витоша не е лична бащиния на нито една общинска управа или монополна фирма – тя е белодробният дар на София, който заслужава истинска грижа, прозрачност и честно управление, а не поредния скъп асфалтов капан!