ЕКСКЛУЗИВНО НАВРЪХ ПРАЗНИКА | Валя Балканска на 22 септември: България има нужда да бъдем отново заедно

Сутринта на 22 септември идва с онзи специфичен празничен шум, който медиите и институциите отдавна са превърнали в позната до болка рутина: тържествени маршове от сутрешните блокове, официални слова с предварително отмерени паузи, поднасяне на венци и дежурни обещания за светло бъдеще. В такива дни думите за свобода и независимост най-лесно губят тежестта си — олекват от прекалено повтаряне, полират се до блясък и заприличват на музейни експонати, които никой не смее да докосне с жива ръка. Но извън трибуните, далеч от площадите с официалните костюми и червените килими, истинският пулс на България бие на съвсем други места. Набираме номера на Валя Балканска в ранния предобед на празника. Телефонният сигнал отмерва дълги, монотонни интервали — свободна линия, която кара човека отсреща да затаи дъх. Когато слушалката най-сетне се вдига, няма секретарски филтри, няма пиари, няма преструвка. Чува се само характерното леко пукане на домашната връзка и един тих, спокоен дъх, преди да прозвучи първият поздрав.

— Ало? Да, слушам ви. Добре съм, здраве да е.

Гласът в слушалката е същият, който българите разпознават със затворени очи от десетилетия наред. Плътен, земен, неподвластен на годините и лишен от каквото и да било желание да звучи по-тържествено, отколкото изисква моментът. На 84 години Валя Балканска говори бавно, с тежест във всяка сричка — като човек, който отдавна е разбрал, че най-големите истини за живота не се крещят по митинги, а се казват тихо, очи в очи, или се изстрадват в мълчание.

Само преди десетина дни, на 13 септември, тя отново беше в Смолян, на площада, рамо до рамо с гайдаря Петър Янев на Общото българско хоро. И тогава, пред хилядите събрали се хора, тя не говори за политика, а за сговор — призова българите да се хванат за ръце, да се погледнат, да не се делят на лагери и вражди. Днес обаче няма сцена, няма микрофони пред публика, няма народни носии. Има само една телефонна линия, опъната през планината, която свързва редакцията на „Свободен информационен канал“ с Родопите в самото утро на Деня на независимостта.

---

— Честит празник, госпожо Балканска! Какво означава независимостта за Вас лично днес, когато погледнете назад през целия си житейски път?

— Честит да е на всички ни, здраве и мир да има в къщите ни! За мене независимостта не е книжка с печат, нито парад за един ден в годината. Независимостта започва вътре в човека, от неговата собствена съвест. Ако ти сутрин станеш и не дължиш никому нищо, ако хлябът на масата ти е изкаран с честен труд, а не с хитрост или подлост, ти си свободен човек. Независим си тогава, когато можеш да погледнеш съседа си право в очите и да не се срамуваш от постъпките си. Днес много се говори за държавата, за границите, за съюзите, но държавата сме ние, отделните хора. Ако в душите си сме зависими от завистта, ако чакаме все някой отвън да ни каже как да живеем или треперим пред силните на деня, каква независимост имаме тогава? Тя започва от прага на собствената ти къща, от начина, по който гледаш децата си, и от това да си господар на думата си.

— Може ли обаче една държава да бъде истински независима, ако хората вътре в нея са толкова разединени и отчуждени?

— Не може, чедо, никога не е могло и няма да може, докато свят светува. Вие виждали ли сте някога здрава плевня или къща, на която гредите се дърпат в различни посоки и всяка иска да стои сама за себе си? При първата буря, при първия по-тежък сняг такъв покрив пада и затрупва всичко отдолу. България не е просто едно парче земя, очертано с линия на картата. България е сговорът между хората, които живеят на нея. Когато всеки дърпа чергата към себе си, когато гледаме само как да препънем другия, ние сами се правим безсилни. Никой чужд няма нужда да идва да ни руши или да ни превзема — ние сами се разглобяваме камък по камък с нашата си неразбория. Ако сме сплотени като един юмрук, никой не може да ни пречупи. Но когато пръстите са разтворени, лесно се чупят един по един.

— Защо според Вас българите днес толкова трудно застават един до друг и намират общ език?

— Защото между нас влезе много гордост, много егоизъм и някакво черно подозрение към всеки и всичко. Всеки почна да мисли, че знае най-много, че неговата правда е единствена и че другият задължително му мисли злото. Едно време хората нямаха тези богатства, нямаха тези машини и удобства, но имаха доверие помежду си. Ако някой тръгнеше да гради дувар, да вдига къща или да прибира сеното преди дъжда, никой не чакаше покана. Цялата махала отиваше, хващаха се здраво за работа и до вечерта всичко беше готово. Никой не питаше: „Какво ще ми платиш?“ или „Аз защо да си губя времето за тебе?“. А сега хората се залостиха зад високи железни огради, впериха поглед само в собствената си изгода и забравиха, че сме от една кръв и дишаме един въздух на тази земя.

От другата страна на линията настъпва кратка тишина. Чува се само равномерният шум на връзката, преди певицата отново да поеме дъх.

— Ето, аз често съм го разказвала, но пак ще го повторя, защото днес сякаш сме го забравили съвсем: навремето се правеха седенки. Събираха се млади и стари, жените предяха, плетяха, ръцете на никого не спираха, но се пееше, приказваше се, поглеждахме се в очите, чувахме болката на другия и споделяхме залъка си. Имаше човешка топлина. А днес вървя по улицата или гледам градовете — хората се разминават като непознати сенки, всеки забил поглед в земята или в тези малки телефончета, дето ги носят в джобовете си. Дори едно „Добър ден“ не си казват вече комшии с комшии. Това „Добър ден“ пари ли струва? Не струва нито лев, но с него показваш на човека срещу тебе, че го зачиташ, че знаеш, че е жив и е част от твоя свят. Точно това изгубихме по пътя — способността да се признаваме един друг за човеци. И затова днес ни е толкова студено, макар че имаме всичко.

— Какво точно означава за Вас думата „родина“?

— За мене родината не е високопарна дума, която се изговаря по микрофоните само на официални дати. Родината е пръстта, от която сме направени, въздухът, който сме поели в първия си миг на бял свят, и земята, която пази костите на майките и бащите ни. Това е онази невидима нишка, която те държи изправен, където и да отидеш. Аз съм видяла много свят, пяла съм в огромни зали из Америка, Европа, Азия, срещала съм президенти и прочути хора. Но минат ли няколко дни далеч от тук, душата ми започва да се свива, става ми тясно и ме тегли обратно към Родопите. Родината са камъните, изворите, старата борова гора, гозбата на баба, майчиният език, на който си продумал за пръв път. Човек без корен не е човек — той е като сух лист, който вятърът го подмята накъдето си поиска и накрая го стъпкват в калта. Затова родината трябва да се пази свято, защото тя не се купува с пари и друга никой няма да ни даде.

— На какво Ви научиха Родопите и старите хора, сред които израснахте?

— Родопите ме научиха преди всичко на търпение, на смирение и на голямо уважение към живота. На планината не можеш да се покажеш горделив, тя не търпи хвалби и празни приказки. На нея трябва да стъпваш полека, здраво, с почит към всяка пътека и всяко дере. А старите хора в моето детство бяха истински мъдреци, макар че много от тях нямаха големи училища. Те гледаха звездите, гледаха тревата, знаеха кога да посеят, кога да пожънат и кога да замълчат. Тяхната дума беше по-тежка от всеки днешен подписан договор. Те ни учеха да не посягаме на чуждото, да не лъжем, да почитаме стария човек и да дадем залък на онзи, който няма. Казваха: „Каквото посееш в душата си, това ще пожънеш в старините си.“ Този прост закон крепеше и семействата, и селата, и цяла България.

— Какво Ви липсва най-силно от онази България на Вашата младост?

— Липсва ми най-вече чистотата в отношенията и спокойният сън на хората. Живеехме скромно, понякога в оскъдица, работехме от зори до здрач по нивите и с животните, нямахме днешните удобства, но сърцата ни бяха отворени и спокойни. Нямаше този страх, който днес виждам в очите на народа — страх от утрешния ден, страх от съседа, страх дали ще оцелееш. Имаше една ясна мярка за срам и чест. Човек знаеше, че ако сгреши или постъпи недостойно, цялото село ще го посочи с пръст и този срам не се измиваше лесно. А сега сякаш срамът се изгуби някъде — стана модерно да си нагъл, да лъжеш и да се хвалиш с това, което си откраднал. Ето тази свян ми липсва, тази вътрешна мярка, която държеше човека да не стане звяр.

— А какво в днешна България успява да Ви даде надежда?

— Надежда ми дават онези млади хора, които виждам да пазят българското не по задължение, а с истинска обич в сърцето. Когато изляза на събор, ето както бяхме сега в Смолян на 13 септември, и видя млади момчета и момичета, хванати на хорото, как играят с пламък, как знаят песните до последната дума — душата ми се пълни. Виждам, че българският корен е дълбок и жилав. Когато видя някое младо семейство, което е решило да остане тук, да работи земята, да гледа деца и да гради дом на бащиното си огнище, си казвам, че не всичко е загубено. България има още живи сили, има чисти извори, стига само да не ги затлачваме с мръсотия и отчаяние.

— Като говорим за младите: има ли право Вашето поколение само да ги упреква, или възрастните също носите голяма отговорност за днешната среда?

— Носим отговорност, разбира се, и то най-голямата! Най-лесно на този свят е старият да седне, да подпре брадата си с бастуна и да почне да нарежда: „Младите за нищо не стават, развалиха се, нищо не знаят.“ Ама чакай малко — кои бяха техните учители? Кой ги възпита, кой им остави тези развалини и този разединен свят? Детето не слуша какво му приказваш с часове, детето гледа какво правиш ти със собствените си ръце. Ако бащата и майката от сутрин до вечер се карат за пари, ако ругаят родината си, ако гледат как да измамят държавата и говорят лошо за комшията, какво да научи това дете? Ние, възрастните, първи трябва да се ударим в гърдите, да поискаме прошка от младите и да се замислим какъв пример им даваме всеки божи ден, вместо само да им натякваме грешките.

— Какво според Вас трябва да научат нашите деца днес, което никога не може да се научи от телефон или компютър?

— Трябва да научат какво е истинският труд с двете ръце и как се изкарва залъкът от земята. Компютърът е машина — натискаш едно копче и образът веднага се появява, всичко изглежда лесно, бързо и наготово. Но животът не работи с копчета. В живота трябва да се наведеш, да си изцапаш ръцете с пръст, да посадиш семето, да го поливаш, да го чакаш месеци наред под слънце и дъжд, да преживееш градушката и пак да не се откажеш. Децата трябва да се научат да усещат мириса на земята, да погалят животно, да седнат до възрастен болен човек и да му подадат чаша вода с милост. Милост и състрадание не се учат от екран. Те се учат, когато видиш сълза в човешко око и протегнеш ръка да я избършеш.

— Може ли един народ без памет да бъде истински свободен и независим?

— Не може, абсурд е такова нещо! Народ, който си забрави историята и паметта, е като отсечено от корена си дърво — колкото и зелена да му е короната в момента, след няколко дни изсъхва и става само за подпалки. Паметта е нашият гръбнак, тя е нашият щит срещу всякакви ветрове. Ако ние забравим кои сме били, през какви кланета, теглила и робства сме минали, за да я има днес тази България, ние ще се предадем без бой на първия, който ни подхвърли лъскави обещания. Човек без памет много лесно се манипулира и подчинява, защото той няма на какво да се опре вътре в себе си. Затова паметта трябва да се пази свято във всяка къща — от прадядото до правнука, като жив огън, който никога не бива да угасва.

— Вие сте на сцената от 1960 година, още от Държавния ансамбъл за народни песни и танци „Родопи“. Защо народната песен оцелява през всички политически строеве, режими и кризи?

— Защото народната песен не е съчинена от чиновници в някой кабинет, нито е платена с пари, за да възхвалява този или онзи големец. Песента се е раждала от самата утроба на народа — на нивата, докато момата жъне до припадък, в планината край хайдушкия огън, в тъмницата или край бебешката люлка в полунощ. В нея няма нито една фалшива дума, в нея е събрана цялата истина за човешката съдба: и неизмеримата мъка, и най-чистата любов, и копнежът за правда. Политиците идват, дават гръмки обещания, сменят се управления и идеологии, а народната песен си остава, защото тя е самият глас на душата ни. Песента е труд, и трудът е песен — те са неразривно свързани. Докато българинът има сили да запее от дълбините на сърцето си, никой строй и никаква криза не могат да го заличат от земята.

Валя Балканска замълчава за секунда. Гласът ѝ придобива още по-дълбок и спокоен оттенък, когато разговорът докосва космическата съдба на нейната песен.

— Вашият глас с „Излел е Дельо хайдутин“ продължава да пътува далеч отвъд Земята, а ежедневието Ви минава сред съвсем обикновени, земни грижи. Как се живее с това усещане?

— Живее се напълно нормално и земно, чедо, без никаква гордост и възгордяване. Аз не се събуждам сутрин с мисълта за звездите и за безкрая. Моят живот си е тук — ставам, запалвам печката, превивам гръб над домакинската работа, мисля за децата, за внуците, за правнуците, за двора. Песента наистина лети някъде там, в простора, и това е голяма чест за родината ни, но тя не е моя лична собственост. Тя принадлежи на целия ни народ, на онези безименни родопчани от вековете, които са я изплакали и изпели преди мене. Господ просто ме е избрал да бъда проводникът, гласилото, през което тази сила да премине и да се чуе. Славата не може да те нахрани, нито може да те стопли, когато ти е студено на душата. Топли те добрата дума, топлата пита и чистата човешка обич. Затова човек винаги трябва да си знае мярката и да си стои здраво стъпил на родната пръст.

— Какво бихте искали да разбере един непознат разум в далечното пространство за българите, ако някога чуе точно този запис?

— Бих искала да разбере, че на тази малка и изстрадала земя под слънцето е живял един народ с неизмеримо голямо сърце и свободен дух. В песента за Дельо хайдутин има всичко — има и безкрайна печал, има и мъжество, има и една широта, която сякаш разтваря самата планина. Иска ми се онзи, който я чуе там, в тишината на вечността, да усети, че ние не сме били лоши хора, не сме били поробители, а сме търсели правдата, обичали сме свободата си повече от живота и сме имали души, способни да сътворят такава неповторима хубост. Че тук е туптяло живо човешко състрадание.

— Често казваме, че обичаме България, особено на празници като днешния. Достатъчно ли е само да го заявяваме? Как всъщност се доказва любовта към родината?

— С голи думи и с биене в гърдите нищо не се доказва — това е най-евтиното нещо на света. Всеки може на 22 септември да сложи скъп костюм, да застане пред камерите и да изрече десет гръмки фрази за отечеството. Но истинската любов се доказва всеки божи ден с мълчалив и почтен труд. Доказва се, като не си изхвърлиш боклука край реката, като посадиш дръвче в двора си, като не посегнеш на чуждия труд, като си платиш честно данъка и си гледаш съвестно работата. Ако си учител — да научиш децата на четмо и човещина; ако си лекар — да прегледаш сиромаха без да чакаш подкуп; ако си майстор — да градиш така, че съграденото да стои сто години след тебе. Да обичаш България означава да я пазиш чиста, свята и неопетнена с действията си, а не с празни речи по трибуните.

— Кое според Вас е по-опасно за един народ — материалната бедност или загубата на вътрешно достойнство?

— Загубата на достойнство е сто пъти по-страшна от всяка сиромашия! Ние сме живели в беднотия, помня години на тежък глад, ходели сме боси, с кърпени дрехи, ядели сме коричка сух хляб с малко сол, но сме ходили с вдигнато чело. Никой не скланяше глава, никой не протягаше ръка да проси и не продаваше честта си за дребни облаги. Сиромашията е временно състояние — с две здрави ръце, с ум и с търпение човек може да се изправи, да изоре нивата и да изкара хляба си. Но когато един народ загуби достойнството си, когато започне сам да се превива и да пълзи пред силните за подаяния, той престава да бъде народ. Превръща се в стадо от покорни слуги. Парите не правят човека свободен, ако душата му е робска.

— От какво трябва да се освободим самите ние днес, за да се почувстваме по-свободни като общество?

— Първо трябва да се освободим от тази проклета завист и от злобата, която трови въздуха между нас. Ние непрекъснато надничаме през оградата на съседа — какво си е купил, как живее, защо е по-добре от нас, и вместо да му се порадваме, търсим как да го очерним. Тази отрова ни изяжда живи отвътре. Трябва да се освободим и от мързела, от това вечно хленчене и чакане някой друг да дойде да ни оправи държавата. Никой чужд спасител няма да дойде да ни изчисти двора, никой няма да ни подреди къщата, ако ние сами не хванем метлата и мотиката. Свободата не е слободия да правиш каквото си поискаш без оглед на другите — свободата е преди всичко лична отговорност и самодисциплина.

— Има ли нещо, което истински Ви боли, когато погледнете днешната българска реалност?

— Много неща ми тежат, чедо, не мога да го скрия. Боли ме най-много, когато минавам покрай опустелите родопски села — къщи с изпочупени прозорци, паднали покриви, обрасли дворове, където някога е кипял живот, звучал е детски смях и са звънели стотици чанове. Сякаш животът си отива от земята ни. Боли ме, че прокудихме толкова много млади, кадърни българи по чужбина — отидоха да берат ягоди и да слугуват на чужди народи, вместо тук да градят семейства и да радват бащите си. И ме боли от това жестоко ожесточение между хората — за политика, за партийни пристрастия, за дребни спорове брат с брата не си говори и са готови очите да си избодат. Малко сме останали на тази земя, за да се мразим така безмилостно.

— А какво все пак Ви кара да вярвате, че България ще оцелее и ще се справи с това изпитание?

— Кара ме да вярвам самата ни земя и древният корен, от който сме израсли. Българският народ е видял толкова много беди през вековете — видял е чужди нашествия, видял е войни, глад, разруха, цели империи са се сривали около нас, а това малко парче земя и този народ са останали живи. Има нещо много жилаво и непокорно, скрито дълбоко в нашия дух, което в най-страшния миг се пробужда и не ни дава да паднем в бездната. Докато има майки, които да люлеят люлки, докато звучи българската реч и се намира кой да запее старата песен, България ще я има. Тази земя е напоена с прекалено много сълзи, пот и кръв, за да изчезне току-така. Господ я пази, стига и ние самите да не я предаваме.

— Ако днес, навръх 22 септември, можехте да кажете само три изречения на всички българи, какви щяха да бъдат те?

Валя Балканска не бърза да отговори. Чува се как бавно и дълбоко поема въздух, сякаш събира цялата сила на изминалите десетилетия, преди да произнесе думите.

— Бъдете единни и никога повече не се делете един от друг, защото разделеният дом винаги пада. Пазете си земята, децата и вярата като очите си, защото друга България на този свят нямаме. И каквото и да ви струва, каквито и бури да минават над главите ви, останете преди всичко добри и почтени човеци.

— След толкова изпети песни, след толкова сцени, хиляди изминати пътища и срещи с хора по целия свят, какво бихте искали да остане след Валя Балканска?

— Искам след мене да остане само хубав спомен и добра дума между хората. Да каже някой утре: „Тази жена пя от цялото си сърце, обичаше народа си и не се възгордя, остана си една от нас.“ Не ми трябват никакви почести, никакви паметници или венци от суета — всичко това е прах и суета, вятърът го отнася. Искам песните да останат живи в гърлата на младите, да се пеят по сватби, по събори и по поляни, да топлят душите на българите, когато им е най-тежко, и да им дават кураж. Ако поне на един човек съм донесла утеха в мъката му или съм запалила искра на гордост, че е българин, значи не съм живяла и пяла напразно. Аз съм просто частица от този народ, нищо повече.

---

В слушалката се разнася тих, окончателен звук — металното щракване на прекъснатата връзка. Разговорът спира точно така, както е започнал: без излишни прощални церемонии, без куртоазия, без параден патос. Линията угасва, но в стаята остава да витае онази особена тишина, която идва след среща с голяма, неподправена човешка истина. Там, високо в Родопите, денят продължава в своя вековен, спокоен ритъм — далеч от помпозните трибуни, далеч от празничната суматоха на столицата и фалшивия блясък на дежурните тържества.

На 22 септември 2026 година, точно 118 години след деня, в който България обяви пред света, че няма да бъде васал на никого, въпросът за независимостта придобива съвсем различен смисъл. Когато се пречупи през очите и преживяното от една 84-годишна родопска жена, свободата спира да бъде сух исторически документ, подписан някога във Велико Търново. Тя се превръща в жива, пулсираща отговорност — изпит за всеки отделен ден, за всяка подадена ръка, за всеки спестен укор и за всяка преодоляна омраза между съседи.

И докато някъде в бездънния мраз на дълбокия Космос онази златна плоча продължава да носи самотния отглас на Дельо хайдутин към непознати светове, истинското ни спасение не чака при звездите. То е тук, на тази земя, под краката ни — в способността ни да се погледнем без злоба, да си простим грешките и да разберем, че преди да бъдем независими пред света, трябва да бъдем свободни от собствената си гордост. Защото най-голямата сила на един народ не е в това колко високо може да изпрати гласа си в небето, а дали има куража да остане човек тук, на земята.

Интервюто взе Надя МЪРЗЕВА