Атонски маневри за оцеляване: Писателят Веселин Стаменов разкри задкулисието около появата на проваления кандидат вицепрезидент Георги Кандев до Иван Демерджиев
„Свободният информационен канал“ предава пълния текст от личната страница „Веселин Стаменов Коментари“: Анатомия на чиновническия рефлекс и страха от политическо забвение
Кадрите от Зографския манастир на Света гора, запечатали вътрешният министър Иван Демерджиев и ексдиректора на ОДМВР – Благоевград Георги Кандев рамо до рамо по време на литийното шествие за есенния празник на свети Георги, предизвикаха лавина от въпроси в публичното пространство. Събитието се развива само няколко месеца след скандалния разрив между двамата през юни, когато Кандев напусна поста си на фона на остри институционални разминавания. На този фон безпощаден и подробен разрез на случилото се направи писателят, журналист и издател Веселин Стаменов, чиято позиция на личната му страница във Facebook – „Веселин Стаменов Коментари“, бе разпространена от „Свободният информационен канал“. В своя аналитичен прочит, разглеждащ събитията с хладна институционална прецизност и ярък публицистичен стил, Стаменов не оставя съмнение за истинските подбуди зад внезапното монашеско смирение на бившия полицейски началник. Ето пълната позиция на писателя, цитирана до последния детайл:
„Останах меко казано впечатлен от нелепото „съвпадение“, с което ни заляха тези дни – бившият вътрешен министър Иван Демерджиев и низвергнатият бивш шеф на полицията Георги Кандев рамо до рамо на литийното шествие в Зографския манастир. На Атон! Пред чудотворния образ на свети Георги – със запалени свещици, наведени глави и маски на благочестиви пилигрими. Хайде стига фарисейски театър! Вътрешно в себе си съм дълбоко убеден, че в тази среща няма нищо случайно. И не – не вярвайте на наивните приказки, че Демерджиев и Кандев са имали някаква тайна, държавническа конспирация под манастирските сводове. Истината е далеч по-прозаична, приземена и по човешки жалка: Кандев просто отиде там, за да се сложи. Вие не познавате този човек, драги читатели. Аз обаче „бат Гошо“ го познавам отлично – през годините съм виждал и възходите му, и тихите му падения. Днес той се чувства по-изоставен, по-излишен и по-паднал от всякога. Видя с очите си как доскорошните му покровители от ПП-ДБ го зачеркнаха със същия онзи леден чиновнически жест, с който го бяха инсталирали. Землякът му от Гоцеделчевско Росен Плевнелиев го срина със земята в национален ефир при Цънцарова, илюзиите му се стопиха като восък на атонско кандило, а политическият му гръб рухна. И какво прави такъв типаж, когато го оголят до кокал? В класическата българска литература Христо Смирненски го описа безпощадно в своята „Приказка за стълбата“. Помните ли героя, който на всяко стъпало нагоре оставяше по нещо от себе си – слуха, очите, сърцето си, само и само да се добере до върха и да каже: „Аз съм принц по рождение!“? Е, когато такъв човек падне от стълбата, той не търси истината – той започва да пълзи обратно към първото стъпало. Защото без стълба той просто не съществува. Дано не се окажа лош пророк, но ако утре някой някъде върне този човек във властта, той без да му мигне окото е способен в името на собственото си оцеляване да щракне белезниците дори на самия Андрей Гюров. И повярвайте ми, това не е пресилена хипербола. За служба, за пагон и за онази мимолетна власт над човешките съдби, той е готов на всяка сделка с Фауст. Делата около него зациклят, политическият му капитал се изпари, земята под краката му се клати – и изведнъж му потрябва нова протекция, нов пристан, нова ръка, която да целуне. Затова днес го виждаме готов да забрави старите оскърбления, да преглътне публичните шамари, да си прехапе езика и да потърси спасително опрощение точно при онези, които до вчера гледаше с подозрение. Не забравяйте откъде тръгва – от нашия край, от Гоцеделчевско. А тук хората от векове имат едно жестоко, но безпогрешно наблюдение за нашенските велможи от дребен калибър: „нагоре лази, надолу гази“. Докато има гръб – мачка; когато гърбът изчезне – пада на колене и проси милост. Света гора е място за тихо покаяние и духовно пречистване, а не чакалня за кадрови пазарлъци. Но когато пагонът падне и в душата на чиновника зейне пустота, той е готов да отиде и накрай света – не за да намери Бога, а с надеждата старата власт да го потупа по рамото и да му хвърли още едно парче служба.“
Оповестеният от „Свободният информационен канал“ текст на Веселин Стаменов дава най-пълния ключ към случващото се зад кулисите на атонската среща, очертавайки не просто личната драма на един бивш полицейски ръководител, а дълбокия институционален вакуум, в който изпадат овластените фигури в момента, в който загубят партийния си протекторат.
Оставете коментар