Когато луксът дефинира законите, а държавата се превърне в швейцарски швейцар на олигархията, обикновеният българин разбира болезнено ясно къде му е мястото – в калта, на пътното платно, докато кортежите дефинират моралната деградация на една превзета отвсякъде система. Снощи край марината в Созопол картината не просто крещеше, тя изнасяше открит урок по беззаконие, демонстрирайки как привилегиите на властта струват повече от човешкия живот, а институциите са се превърнали в жалки пазачи на чужди и собствени зависимости. Два ултраскъпи Rolls-Royce-а и едно мощно Audi бяха хазяйски качени върху тротоара пред луксозен хотел, защото видите ли, скъпите ламарини не бива да се одраскат на обикновен паркинг, а редът и правилата са измислени само за балъците, които плащат данъци. В същото време едно семейство с бебешка количка бе принудено да слезе на паветата и да рискува живота си в натовареното пътно платно, за да заобиколи наглеците, обсебили пешеходната зона.

И тук идва най-абсурдният, горчив и дълбоко отвратителен детайл от българската действителност – точно отсреща, на една ръка разстояние, кротко стоеше полицейски автомобил, чиито служители усърдно и с голямо старание правеха забележка на обикновен шофьор за дребно нарушение. Когато обаче въпросът бе поставен ребром защо тези недосегаеми лимузини необезпокоявано мачкат тротоара и закона, отговорът на униформените бе кратък, безсрамен и смразяващо красноречив: „Те са на министри, които са в ресторанта“. Никакъв опит за прикриване, никакво помръдване на съвеста, само голо раболепно признание, че законът у нас е абсолютна фикция, удобна патерица за силните на деня и тояга за редовия гражданин. Полицията, която уж трябва да пази реда, се е превърнала в частна охранителна фирма на политическата каста, чиято единствена задача е да стои мирно, докато господарите се хранят необезпокоявани.

Този скандален случай обаче далеч не се изчерпва с няколко полицейски реплики на място, защото зад бездействието на униформените се крие институционалният гнилоч на Община Созопол, която носи пряка и неотменима отговорност за този хаос. Съгласно Закона за движение по пътищата, престоят и паркирането върху тротоари и пешеходни зони са категорично забранени, а дори когато законът допуска изключения, чл. 94, ал. 4 изрично изисква осигуряването на поне 1,5 метра свободно пространство за безопасно преминаване на пешеходци. В този случай тротоарът е напълно блокиран, превръщайки се в личен плацдарм за олигархичен разкош, а местната власт мълчи гузно и безучастно. Къде е общинският инспекторат, къде са звената за контрол и прословутите камиони паяци, които иначе ревностно вдигат колите на обикновените туристи при най-малкото отклонение? Отговорът е публична тайна – когато нарушителят е министър или близък до властта олигарх, общинските разпоредби внезапно се изпаряват, а кметството и администрацията избират удобната слепота пред задължението да защитят гражданите си.

Тази брутална покана за беззаконие в Созопол е диагноза на цялата държава, в която местната и централната власт са се сраснали в порочен кръговрат на взаимно прикриване. Докато Община Созопол отказва да упражнява контрол и си затваря очите пред завзетите публични пространства, министрите и техните свити демонстративно показват, че за тях правила не съществуват. Това не е борба с олигархията, за която така фалшиво и гръмко се леят политически лозунги от телевизионните екрани, това е най-наглото ѝ институционализиране и отглеждане на гърба на обикновения данъкоплатец. Когато властта пази собствените си удобства, а полицията и общината се надпреварват кой по-бързо да се подведе под интересите на барони и министри, майката с бебешката количка на паветата остава единственият истински символ на българската държавност – смачкана, изтикана в калта и напълно забравена от институциите, които уж трябва да я закрилят. Разследването продължава, а въпросите към местната и централната власт вече не търпят мълчание, защото търпението на хората отдавна е преминало отвъд ръба на паветата.