Брюкселският Госплан: Как Европейският съюз прегърна държавния капитализъм и розовия болшевизъм

Има моменти в историята, когато великите геополитически структури, изправени пред системна криза, започват да се превръщат в собствената си противоположност. В сряда Европейската комисия представи своя дългоочакван пакет от нови мерки за насърчаване на местните иновации и конкурентоспособност — стъпка, която официално бе представена като защитен щит срещу глобалния натиск. Под фасадата на икономическото възраждане обаче се крие нещо далеч по-дълбоко и симптоматично: Брюксел официално погреба класическия свободен пазар и подписа смъртния акт на досегашната си либерална догма. Това не е просто реформа. Това е раждането на първата икономическа проява на „розовия болшевизъм“ на Европейския съюз.

За да разберем мащаба на тази трансформация, трябва да погледнем отвъд заглавията на медиите като „24 часа“, които любезно документираха събитията. Според официалните данни на ЕК, цитирани в новинарския обмен, пазарът на обществени поръчки в съюза е на стойност колосалните 2.6 трилиона евро годишно — сума, която се равнява на около 15% от БВП на целия блок. Досега този огромен финансов ресурс се движеше по правилата на отворената конкуренция, където основният критерий бе безмилостната пазарна логика: най-ниската цена. В сряда еврокомисарят по индустриалната стратегия Стефан Сежурне затвори тази страница с думите, които звучат като директен цитат от реч на съветски икономист: „Европейските публични средства следва, където е възможно, да създават работни места, инвестиции и възможности в Европа, вместо да пълнят портфейлите на нашите конкуренти.“

На хартия аргументът изглежда прагматичен. На практика обаче новият Законодателен акт за обществените поръчки (EU Public Procurement Act) и свързаният с него Европейски акт за иновации (European Innovation Act) заличават границата между пазарна икономика и директива отгоре. Стандартният метод за възлагане на обществени поръчки вече става съотношението цена-качество (Best-Price Quality Ratio), като качествените показатели (технологични предимства, екологичен отпечатък, социални и трудови стандарти) трябва да носят поне 30% от общата оценка, а в трудоемките сектори този праг скача на поне 50%.

Тук се крие и първият сериозен парадокс, който всеки световен анализатор би разпознал като класически симптом на плановата икономика. Когато пазарната цена престане да бъде определяща, а чиновникът в държавната или общинската администрация започне да оценява субективни категории като „социална стойност“ и „въглероден отпечатък“, икономическата рационалност изчезва. Историческият опит от ХХ век ни е учил по болезнен начин: когато държавата започне да определя кои стоки и услуги са „правилни“ с декрет, пазарът се задръства от бюрокрация, а цените за крайния потребител се вдигат главоломно.

Призракът на Държавната планова комисия (известна в СССР като Госплан) оживява в новите амбиции на Брюксел. Подобно на Съветския блок, който през епохата на СИВ (Съвет за икономическа взаимопомощ) изгради изолирана търговска система, за да се предпази от „твърдия капиталистически пазар“, съвременният ЕС започва да се затваря зад високи протекционистични стени. Под предтекст че се бори с китайския дъмпинг и липсата на реципрочен достъп — заплаха, подсилена и от евентуалните митнически бури, обещавани от завърналия се в Белия дом Доналд Тръмп, — Европейската комисия въвежда механизми за пълно изключване на външни играчи от ключови сектори.

В сектора на научноизследователската и развойна дейност (НИРД) правилата за европейска преференция вече изискват минимум 50% от дейностите да се извършват на територията на ЕС или в одобрени партньорски държави. Това рязко контрастира с предишните десетилетия на глобализация и свободно движение на капитали и технологии. Налице е едно ново идеологизиране на икономиката — този път не в името на пролетарския интернационализъм, а в името на „технологичния суверенитет“ и розовия евро-социализъм, където зеленият преход и социалната справедливост заменят петилетните планове за изпълнение на рудната продукция.

Разликата между класическия болшевизъм от миналия век и днешния брюкселски технократски вариант е в инструментариума, но не и в духа. Съветският съюз използваше национализацията и преките директиви; ЕС използва нормативния лабиринт, дигиталните платформи за централизиран контрол и субсидиите, обвързани с идеологически критерии. Създаването на обща за целия ЕС дигитална платформа за обществени поръчки, която трябва да спестява 220 млн. евро годишно, звучи модерно и ефективно, но на практика представлява централизиран регистър на одобрените стопански субекти. Който не отговаря на новите строги и многослойни изисквания за екологичен отпечатък и киберсигурност, просто губи правото си на икономическо съществувание в рамките на Съюза.

Това води до втория фундаментален риск – появата на перфектната хранителна среда за корупция и шуробаджанащина. Когато изборът на изпълнител вече не се базира на прозрачната и чиста цифра на най-ниската цена, а на сложни, разтегливи и субективни показатели като „социални стандарти“ и „качество на иновациите“, вратите пред субективизма се разтварят широко. В страни с по-слаб административен капацитет, сред които България заема своето традиционно място, местните администрации ще се затруднят фатално при оценяването на тези сложни критерии. Резултатът няма да бъде процъфтяваща иновативна икономика, а безкрайни съдебни обжалвания, забавени еврофондове и търгове, нагласени предварително за „наши“ фирми под благовидния предлог на зешеметяващи екологични доклади.

Интересно е да се отбележи и вътрешното разцепление в самия управленски елит на ЕС, което става все по-видимо. Докатоновият Закон за обществените поръчки и Законът за индустриалния ускорител (IAA) все пак допускат известна гъвкавост и сътрудничество с външни партньори, други инициативи като Закона за развитие на облачните услуги и изкуствения интелект (CADA) и концепцията за Европейския бизнес портфейл преследват крайна, почти фанатична концепция за затворен технологичен суверенитет. Това разминаване показва дълбока несигурност в Брюксел: ръководството на Съюза усеща, че губи глобалната надпревара със САЩ и Китай в областта на високите технологии и изкуствения интелект, и в паниката си избира най-лесния, но и най-разрушителен път – изолационизма и държавната намеса.

Така стигаме до същинския парадокс на днешния ден. Европейският съюз, създаден върху руините на Втората световна война с идеята за свободен пазар, свободно движение на хора, стоки, услуги и капитали, днес издига нови бариери и започва да планира икономиката си от центъра. Наричат го „нов индустриален курс“, „зелена трансформация“ и „стратегическа автономия“. Но когато отстраниш пазарните механизми, подмениш цената с идеологически показатели и упълномощиш чиновниците да решават кой има право да печели търгове в зависимост от това колко е „социално отговорен“, името на явлението се променя.

Първата икономическа проява на розовия болшевизъм в ЕС е факт. Предстои да разберем дали европейската икономика ще издържи на тежестта на собствените си нови петгодишни планове, или бюрократичният рай в Брюксел ще се сблъска с непреклонната реалност на глобалните пазари, където ефективността и иновациите не се раждат от директиви, а от свобода.