Политическата машина на българската литература: Как държавни фондове, либерални мрежи и милиони левове изковаха мита около Георги Господинов

Когато международното жури в Лондон обяви името на Георги Господинов за носител на престижната литературна награда „Букър“, светът повярва, че става дума за триумф на чистия балкански гений, пробил през стената на неизвестността благодарение единствено на своята класа. Истинската история зад този глобален успех обаче няма нищо общо с романтичните представи за самотен писател, който пие кафе в малка софийска книжарница и завладява света само с метафорите си. Зад бляскавия международен образ на Господинов се крие желязна, дългогодишна и перфектно смазана институционална машина, която работи с държавни пари, американски грантове и мощни мрежи за влияние. Това разследване раздира булото на свещения литературен мит и показва как една литературна кариера е била стратегически проектирана, финансирана и циментирана от институциите, докато българският данъкоплатец и стотици други творци са гледали отстрани.

За да се разбере мащабът на тази операция, трябва да се погледне право в цифрите, които държавните институции старателно крият в дълбоките си регистри, но които официалните документи на Националния фонд „Култура“ не могат да скрият завинаги. През 2023 година, в самото сърце на шума около наградата „Букър“, същият този държавен фонд одобрява финансиране за три отделни проекта за превод на романа „Времеубежище“ – 20 000 лева за шведски език, 13 800 лева за литовски език и 13 000 лева за чешки език. Общата сума възлиза на шокиращите 46 800 лева. На пръв поглед числото може да изглежда скромно в държавния бюджет, но то придобива чудовищни измерения, когато се съпостави с общия бюджет на съответната конкурсна сесия, който е едва 75 600 лева. Това означава, че близо 62 процента от целия държавен ресурс за чуждоезикови преводи през тази сесия отиват за заглавия на един-единствен автор.

Тази брутална концентрация на публичен ресурс не остава незабелязана дори в Народното събрание, където депутати повдигат въпроса защо държавата излива две трети от парите си за преводи в подкрепа на автор, който вече е международно утвърден и комерсиален, докато десетки млади и бедни български писатели се борят за всяка стотинка. Административната защита, че парите формално отиват при чуждестранните издатели, а не директно в джоба на самия Господинов, е евтин юридически трик, който не променя същността на въпроса. Истината е, че държавният фонд субсидира комерсиалния пробив на точно определен човек, гарантирайки му безпрецедентно предимство на световния пазар. И това далеч не е изолиран гаф от 2023 година. Историческите архиви на фонда показват системна и дългогодишна подкрепа – десет хиляди лева за литовския превод на „Физика на тъгата“, десет хиляди лева за френското издание на „Времеубежище“ от престижното издателство Gallimard, хиляди левове за датски и македонски издания. Самият фонд открито се хвали с тази монополна подкрепа, превръщайки я в политика на институционален фаворитизъм.

Но държавните пари са само върхът на айсберга в това разследване. За да се изгради световен писател, е необходима сериозна идеологическа и управленска мрежа, а името на Георги Господинов се появява точно там, където се вземат стратегическите решения за културния живот в България след прехода. В официалните годишни отчети на Институт „Отворено общество“ – София, основан от милиардера Джордж Сорос, името на писателя фигурира черно на бяло като член на Настоятелството. Макар привържениците му истерично да отричат всяка връзка и да се опитват да изкарат това конспиративна лъжа, документите от ръководните органи на фондацията показват друго. Господинов е част от висшето управленско ядро на организацията, която десетилетия наред оформя либералния интелектуален елит в страната.

Нещо повече, в най-ранните години на новия век Господинов е член на самия Управителен съвет на Националния фонд „Култура“, преди да започне масовото финансиране на собствените му международни издания. Тази хронология натрупва тежки въпроси за потенциален конфликт на интереси и за симбиозата между хората, които управляват фондовете, и онези, които след това получават милионите за преводи и международна разпознаваемост. Критиците му от литературните среди от десетилетия твърдят, че успехът му е продукт на перфектно смазан кръг от взаимопомощ, където едни и същи лица разпределят грантовете, наградите и медийното внимание, докато неудобните автори са изолирани в периферията.

Трансатлантическата връзка също играе ключова роля в този глобален проект. Англоезичното издание на романа „Физика на тъгата“ е подпомогнато от американския държавен фонд National Endowment for the Arts с грант от 25 000 долара. Зад този успех стои преводачката Анджела Родел, която дели с Господинов международния „Букър“ през 2023 година. Самата Родел обаче не е случаен литературен ентусиаст – от 2015 година тя заема влиятелния пост на изпълнителен директор на Българо-американската комисия „Фулбрайт“. Въпреки липсата на преки доказателства за корупция в журитата, плътната мрежа от академични връзки, държавни американски грантове и престижни американски институции показва, че задграничният път на Господинов е бил внимателно разчертан и финансиран отвън, далеч преди литературните му качества да бъдат обсъдени от обикновените читатели.

Най-големият морален парадокс в цялата тази история обаче избухва с пълна сила след началото на войната в Украйна. Георги Господинов заема ултра-категорична публична позиция срещу руския режим, пише пламенни статии в западни медии като The Guardian, кълне се в евроатлантическите ценности и атакува руския империазъм. Но когато идва моментът за печалби и пазари, моралът отстъпва пред прагматизма. През 2023 година, същата година на триумфа с „Букър“, романът му „Времеубежище“ излиза на руски език в тираж от хиляди екземпляри чрез московското издателство „Поляндрия No Age“. Докато други западни и български интелектуалисти демонстративно бойкотират руския книжен пазар в знак на съпротива срещу агресията, Господинов услужливо предоставя книгата си на руските читатели, а тиражът се разпродава мълниеносно на московските панаири. Този двоен стандарт взривява културните среди. Въпросите към автора остават без отговор – получавал ли е авторски хонорари и отчисления от продажбите в Русия след нахлуването в Украйна, кой точно е подписал договора с московското издателство и защо моралната му пламенност срещу Путин изведнъж изчезва, когато става дума за руски издателски пари?

Вътрешните скандали в самата България допълнително разклащат безупречния му медиен образ. Писателят Александър Секулов публично го разкъса в свои текстове, определяйки го като „литературна пирамида“ и „Lafka на българската литература“, обвинявайки го в изграждането на монопол върху българския духовен живот и унищожаването на истинското литературно разнообразие. Макар верните му издатели и приятели незабавно да скочиха в негова защита, наричайки критиките проява на дребнава завист, фактът остава – българското писателско софтуерно пространство е дълбоко разделено. Към това се добавят и тежки публични обвинения в литературно заимстване и сходства с текстове на други български автори от предишни години, които макар да не стигнаха до съд, оставиха дълбоки петна върху оригиналността на автора.

В крайна сметка, разследването на фактите около Георги Господинов сваля маската на романтичната приказка за световния литературен пробив. Тук няма конспирация, а нещо много по-систематично – студено изчислена симбиоза между държавни пари, европейски фондове, американски институционални грантове, либерални мрежи за влияние и безкомпромисен пазарен прагматизъм. Господинов може и да е талантлив писател, но истинското гориво на неговата световна кариера е институционалната машина, която му постеше пътя с милиони левове държавни субсидии и му осигури монополно предимство пред всички останали творци в България. Докато институциите продължават да изливат ресурси за пробива на един човек, въпросът към българското общество остава открит – литература ли купуват тези пари или добре опакован геополитически продукт?