Седя и гледам как държавата отново се дави в една добре позната, лепкава и воняща течност, която у нас наричаме „политически дебат“. Гледам физиономиите на тези, които до вчера се кълняха в евроатлантическите ценности, а днес плачат за суверенитета ни, и на онези, които са готови да подпалят „Безмер“, само и само да изкарат някой лев от страха на бабите в Ямболско. Истината е проста, но за нея се изисква хигиена на ума, каквато по нашите географски ширини отдавна липсва. Имаме война на хиляди километри, имаме два озверели колоса, които се налагат през главите на света, и имаме едно правителство, което в момента прави единственото възможно нещо – опитва се да мине между капките, без да се намокри до кости. Но не, на нашите морални стожери това не им стига. Те искат кръв, искат паника, искат бомби над София, за да могат вечерта в студиото да кажат с оня мазен, интелектуален тон: „Нали ви казахме?“.

Румен Радев излезе и каза нещо, което в нормалния свят се нарича държавническо поведение: „Да направим крачка назад“. Човекът ви казва, че не искаме война, че Безмер не е плацдарм за нападение, а логистична точка за едни летящи бензиностанции. Защото KC-135 Stratotanker е точно това – цистерна. Тя не носи смърт, тя носи гориво. Но за нашите „експерти“ по всичкология това е „въвличане във война“. Изведнъж всички станаха специалисти по авиация и геополитика, забравиха как се редиха за олио, но знаят точно кога ще ни удари иранската ракета. Това е същата онази опозиция, която, ако беше на власт, щеше първа да излъска пистата в Безмер с езици, но сега, понеже не са в лимузините, вият като вълци срещу луна. Смешно е. Тъжно е. И е безкрайно погнусяващо да гледаш как собствената ти интелигенция и политическа класа работят за фалита на държавния дух.

Нека си припомним историята, понеже паметта ни е по-къса от опашка на заек. През 1941 година България се опитваше да бъде „остров на спокойствието“, докато целият свят гореше. Тогава пак имаше едни умници, които ни тикаха в огъня, и едни други, които се правеха, че нищо не се случва. Днес Радев и кабинетът му се опитват да избегнат точно този исторически капан – да изпълнят съюзническия си дълг, без да стават съучастници в клането. Това се нарича реалполитик. В Германия, в Гърция, в Турция – всички играят тази игра. Никой не иска да е на фронтовата линия, но всеки иска да е в НАТО. Само у нас обаче се намериха журналисти и политически лидери, които да внушават на народа, че утре сутрин ще се събудим под ирански обстрел. Тези хора не са загрижени за България. Те са загрижени за собствените си кариери, които са толкова закъсали, че единственият им шанс е национална катастрофа.

Вижте ги и тези „демократи“, които отказаха да гласуват, защото „нямало мотиви“. Какви мотиви искате, господа? Да ви нарисуват с флумастер как се зарежда самолет във въздуха? Или искате да ни обясните как вие бихте преговаряли с Тръмп и аятоласите едновременно, докато пиете смути в центъра на София? Тази ваша надменност е по-опасна от всеки Stratotanker. Вие се опитвате да погребете държавата си, само защото не сте вие тези, които подписват договорите. Това е комплексът на проваления отличник, който подпалва училището, за да не му видят двойката в бележника. Иронията е пълна – тези, които най-много крещят за „цивилизационен избор“, в момента са най-големите саботьори на националната сигурност, само и само да уязвят президента.

България не е във война. България е в позиция на разумен баланс, колкото и да е трудно това в свят, управляван от егото на Тръмп и религиозния фанатизъм на Техеран. Присъствието на американските самолети в Безмер е част от правилата на клуба, в който сами пожелахме да членуваме преди две десетилетия. Да се правиш на изненадан днес е или признак на тежка деменция, или на чиста проба злонамереност. И когато Радев призовава за дипломация, той не предава съюзниците, той защитава интереса на обикновения българин, който иска хлябът му да не поскъпва и децата му да не обличат униформи. Но за жълтопаветните хунвейбини това е „слабост“. Те искат фанфари, искат остра реторика, искат да сме по-големи католици от папата, нищо че папата в случая е от другата страна на океана и изобщо не му пука за нашето мнение.

Гнусно е да се гледа как се експлоатира страхът на хората. Кметовете по места изразявали опасения? Ами ще изразяват, когато всеки божи ден по телевизиите им обяснявате, че в Безмер се монтират ядрени глави. Това не е журналистика, това е тероризъм през ефира. Да плашиш една нация, която и без това е на изчезване, само за да вдигнеш рейтинга на залязващото си предаване или партия, е грях, който няма прошка. Правителството и Радев в момента са единствените, които пазят малкото останал разум в тази лудница. Те ни казват: „Да, има риск, но ние го контролираме“. Те казват на Иран: „Ние сме съюзници на САЩ, но не сме ваши врагове“. Това е шахмат, а не борба в калта, каквато се опитват да я изкарат опозиционните хиени.