Когато истината е вулгарна, виновни са тези, които я сътвориха, а не този, който я описа.“

Кой е той?

Веселин Стаменов не е просто име в каталога на съвременната българска литература; той е феномен, който се движи по ръба между документалната бруталност и художествената прозорливост. Роден в Гоце Делчев през 1981 г., той бързо напуска уютните рамки на конвенционалната журналистика, за да се превърне в един от най-влиятелните лидери на мнение в страната. Неговият „вулгарен роман“ не е обида към естетиката, а хирургически разрез в гнилочта на прехода, корупцията и сенчестите структури.

Днес гласът на Стаменов има тежестта на морален императив. Коментарите му в националните медии отекват седмици наред, превръщайки се в отправна точка за дебати върху свободата на словото и злоупотребата с власт. Той е авторът, който не чака одобрението на критиката, а директно „взривява“ съзнанието на читателите с хитове като „Убий Путин“, „Хунта“ и „Грехът на Падре“. Неговата независимост е неговата крепост – той е издател, публицист и визионер, който успя да превърне писането в акт на съпротива, без да прави компромис с истината, колкото и „вулгарна“ да изглежда тя през обектива на статуквото.

Г-н Стаменов, често казвате, че словото е последното убежище на свободния човек. В епохата на дигиталната дезинформация, не се ли превърна писателят в глас в пустиня?

Словото е двуостър меч – то може да изцери, но може и да екзекутира. В днешната джунгла от информация, авторът не е просто разказвач, той е фара в мъглата. Както казва Албер Камю: „Свободното слово е борба срещу смъртта и робството“. Когато пиша, аз не търся комфорт, а конфликт с апатията. В България тишината твърде често е била валута, с която се купува оцеляване. Моите романи са опит да счупя тази валута. Ние живеем в свят, където „истината“ се опакова в маркетингови стратегии, но автентичното слово има свойството на водата – винаги намира пукнатина в бетона на лъжата. Ако гласът ми е в пустиня, то поне е глас, който отказва да се превърне в пясък. Писателят трябва да бъде съвестта на нацията, дори когато нацията предпочита да спи под упойката на манипулацията.

Вашият стил е определян като „вулгарен“. Не е ли това твърде голям риск за автор, който претендира за лидерство на мнение?

Вулгарността в литературата ми е огледало, а не самоцел. Как да опишеш разпада на една държава, метастазите на корупцията и подмяната на ценностите с парфюмиран език? Това би било лицемерие. Хенри Милър казваше, че истината не може да бъде неприлична – неприлично е нейното прикриване. Когато обществото боледува от гангрена, не му трябват козметични процедури, а скалпел. Моят език е суров, защото животът, който описвам, е такъв. Аз не пиша за салони с кристални полилеи, а за задкулисията, където се решават съдбите ни. Ако истината звучи „вулгарно“ на нечии уши, това е проблем на ушите, а не на истината. Лидерството на мнение не се постига с ласкателства, а с куража да наречеш нещата с истинските им имена, без страх от етикета, който ще ти залепят.

Напоследък се забелязва нов акцент във вашите стремежи – киното. Защо един утвърден писател решава да смени белия лист с обектива?

Киното е следващото стъпало на еволюцията за всеки разказвач. Ако текстът е душата, то визуалното изкуство е тялото, което му дава плът и кръв. Моите романи винаги са били кинематографични – читателите често ми казват, че докато четат „Схема“ или „Кървава власт“, те виждат кадрите пред очите си. Искам да преведа тези социални драми на езика на светлината и сенките. Киното има силата да хипнотизира и да провокира колективна емоция, каквато книгата постига в интимно уединение. Мечтата ми е да създам филм, който да бъде толкова безпощаден, колкото и прозата ми. Искам да хвана зрителя за гърлото и да не го пускам, докато финалните надписи не го оставят променен. Това е моят нов Еверест.

Гледали сте скоро подкаст с Христо Димитров от ансамбъл „Българе“. С какво неговият пример промени личната ви философия за успеха?

Гледах го и признавам – бях респектиран до дъното на душата си. Христо Димитров е постигнал това, което за мен е дефиницията за висш успех: пълната делегация на битието в името на творчеството. Той каза нещо фундаментално – че е успял да изгради такава структура около себе си, че оперативната дейност, счетоводството и управлението да се движат от негови доверени хора. Това му позволява да бъде 100% творец. Аз също развивам няколко бизнеса, както и издателската си дейност, но в момента се чувствам като атлант, който носи твърде много камъни, които не са негови. Думите на Христо се превърнаха в моя нова цел. Искам да освободя съзнанието си от битовизмите на управлението, за да мога да се посветя изцяло на изкуството. Истинският успех не е в натрупването, а в свободата да не се занимаваш с нищо друго, освен с това, за което си роден.

Как преминава един ваш ден в момента и колко далеч сте от този модел на „чистото творчество“?

В момента денят ми е бойно поле между твореца и мениджъра. Сутрин съм журналист, на обяд – издател, след обед – анализатор, а едва вечер си позволявам да бъда писател. Това е изтощително. Но както Гьоте казва: „В началото бе делото“. Градя основите, върху които скоро ще се издигне кулата на моята пълна независимост. Процесът на делегиране е труден, защото изисква доверие, а в моя свят доверието е най-дефицитната стока. Но примерът на Христо Димитров ми показа, че е възможно. Вече започнах да прехвърлям отговорности, да подбирам екип, който вярва в моята визия. Искам да стигна до момента, в който телефонът ми няма да звъни за фактури, а само за нови идеи за сценарии.

Вярвате ли, че българското общество е готово за катарзис, или сме обречени на вечен „преход“?

Ние сме в състояние на хронична умора от прехода. Обществото ни прилича на героя на Достоевски от „Записки от подземието“ – осъзнаваме болестта си, но сякаш изпитваме мазохистично удоволствие от нея. Катарзисът изисква болка и признание, а ние предпочитаме да се крием зад маските на цинизма. Но аз вярвам в младото поколение – онези, които не носят багажа на социалистическата носталгия или мутренското минало. Те търсят истина, която не е размита. Моята роля като писател и лидер на мнение е да поддържам огъня на това търсене. Историята не е права линия, тя е спирала. Вярвам, че сме близо до момента, в който критичната маса ще поиска рестарт.

Какво бихте казали на онези, които ви обвиняват в крайност и провокативност?

Бих им цитирал Оскар Уайлд: „Когато хората са съгласни с мен, винаги имам чувството, че съм сгрешил“. Провокацията е инструментът, с който събуждам заспалите. Ако моите позиции не дразнят никого, значи съм станал част от пейзажа, а аз отказвам да бъда просто декор. Крайността ми е защитна реакция срещу посредствеността. Живеем във време, в което хладнокръвието се бърка с обективност, а страстта – с лудост. Аз избирам страстта. Ако искате спокойствие, четете прогнозата за времето. Ако искате да разберете защо светът ви се разпада, четете моите книги.

Има ли цитат от световната литература, който е ваше верую в най-трудните моменти?

„Човек може да бъде унищожен, но не и победен“ на Хемингуей. В този брутален свят, където интересите често мачкат идеалите, е важно да запазиш гръбнака си прав. Могат да спрат книгата ти, да ти затворят медийния достъп, да те атакуват лично, но не могат да ти отнемат способността да мислиш и да създаваш смисъл. Това е моята котва.

Как виждате България след 10 години през призмата на вашите филмови проекти?

Виждам я като декор на една голяма европейска драма, която най-после е намерила своя финал. В моите бъдещи филми искам да покажа не само калта, но и златото в душите ни, което преходът не успя да разтвори. След 10 години се надявам да се срещнем на премиерата на филм, който разказва как сме успели да победим собствените си демони. Виждам България като място на творчески дух, където изкуството е водеща сила, а не притурка към политиката.

 Кой е най-големият грях на съвременния българин?

Безразличието. Грях е да виждаш как се руши домът ти и да казваш: „Мен това не ме засяга“. Всеки от нас е архитект на общото ни бъдеще. Да се откажеш от правото си на мнение и действие е най-висшата форма на капитулация пред злото.

Разговорът с Веселин Стаменов винаги е разходка по острието на бръснача. Той е от малкото останали автентични фигури, които не се страхуват да бъдат неудобни. Неговият нов стремеж към киното и модела на творческа изолация, вдъхновен от Христо Димитров, е ясен знак, че Стаменов подготвя мащабен скок. Когато един писател с такъв замах реши да подчини целия си живот на изкуството, резултатът обикновено е трус, който променя културния пласт. Очакваме следващите му стъпки с нетърпение – и малко здравословен страх.