Сенките в правителствената резиденция в Бояна през пролетта на 1981 година не бяха обикновени нощни петна, а плътни, тежки завеси, зад които се извършваше един от най-дръзките, мистични и опасни експерименти в историята на целия Източен блок. Докато апарачиците в ЦК на БКП ревностно бдяха над сивата, бездушна монотонност на марксизма-ленинизма, на последния етаж на държавната власт една жена събличаше суровите костюми на партийната номенклатура и обличаше бели копринени одежди, ушиени по модела на източните мъдреци. Людмила Живкова — Червената принцеса, дъщерята на най-могъщия и недосегаем човек в държавата, отдавна бе прекрачила границата между реалната тоталитарна политика и мистичния абсолют. Но онова, което остана дълбоко покрито с прах в тайните архиви на Държавна сигурност и в уплашените доклади до КГБ, бе нейната последна, най-съкровена и фатална obsession: личният ѝ, закодиран дневник от тайната експедиция до Хималаите, предприета само броени месеци преди внезапния ѝ, мистериозен и обвит в плътен мрак край.

Историята за това далечно пътуване години наред бе подминавана в официалните летописи с няколко сухи, протоколни изречения за културен обмен и официални дипломатически срещи в Ню Делхи. Реалистичната картина зад кулисите обаче е съвсем различна и звучи като спиращ дъха психологически трилър, смесица от древни предания, паранормални явления и студенокръвна геополитическа игра. Малцина избрани от най-близкия ѝ, тесен кръг от довереници знаеха, че зад официалните държавни протоколи се криеше трескаво, почти сляпо и фанатично търсене. Людмила не пътуваше в качеството си на министър на културата, а като истинска посветена, която преследваше една конкретна, строго табуирана от комунистическата доктрина цел — свещените, недостъпни пещери на Хималаите. Именно там, според древните източни предания и окупационни легенди, се съхраняват ключовете към преходността на човешкото съзнание, тайните врати към Шамбала и древните енергийни матрици на планетата.

В онези редки, глухи нощи, когато суровият планински вятър на мистичната долина Кулу блъскаше по прозорците на нейната временна резиденция, Червената принцеса не спеше нито минута. Притежатели на спомени, останали завинаги в сянка от страх за живота си, разказват за дебели тетрадки с кожени корици, изписани с нейния ситен, понякога ъглов, трескав и едва четлив ръкопис. В тези страници тя не водеше скучни записки за партийни събрания, строителство на паметници или петилетни планове. Там Людмила превеждаше древни санскритски текстове, записваше страховитите си видения след часове на изнурителна медитация и чертаеше странни, геометрични знаци и астрологични карти. Тя твърдо вярваше, че българският народ носи уникален, древен генетичен и духовен код и че ключът към бъдещето на държавата не се намира в бездушните протоколи от Москва, а е скрит в каменните пазухи на Изтока, където времето е спряло своето ходене.

Защо една жена, която разполагаше с цялата неограничена власт, суета, лукс и привилегии на тоталитарния режим, реши да замени сигурността на Бояна с влажните, ледени пещери около долината Кулу и подножието на хималайските гиганти? Таблоидните теории и до днес твърдят, че след тежката и кървава автомобилна катастрофа край Казичене през 1973 година Людмила вече не бе същият човек. Тя беше преминала през прага на клиничната смърт и бе видяла нещо в отвъдното, което обикновените хорица никога не могат да проумеят. От този преломен момент насетне тя бе обзета от истинска идея фикс: да открие извора на духовното безсмъртие и да намери отговор на въпроса защо определени древни артефакти притежават пулсираща, неизчерпаема космическа енергия. Според слуховете, предавани от ухо на ухо сред висшите партийни ешелони, в Хималаите тя е търсила не просто абстрактна философия, а конкретен физически обект — свитък, кристал или каменна плоча, свързана с легендарното обучение на художника мистик Николай Рьорих и неговото ученичество при тайните източни махатми.

Свидетели на нейното пребиваване в Индия разказват за сцени, които сякаш са излезли директно от готически роман или мрачна мистична хроника. В ранните, ледени часове преди изгрев слънце, придружавана само от един верен бодигард от УБО, който стоял на разстояние със замръзнала от уплаха кръв, Людмила се спускала в древни скални ниши, известни единствено на местните аскети и отшелници. В тези мрачни пещери тя прекарвала с часове в пълна тишина, потопена в изтощителни дихателни упражнения, трансове и ритуали от Агни Йога. Записвала е абсолютно всичко. В нейния хималайски дневник тя описвала гласове от невидими източници, звуци на ехтящи подземни камбани и странни светлинни явления, които се появявали около скалите при допира ѝ. Описвала е с термините на източната мистика как човешката душа може да напусне физическата си обвивка и да пътува свободнa през пространствата — нещо, което за вкостенялата партийна идеология в София звучеше като опасна лудост, а за КГБ — как подривна дейност и отклонение от комунистическия курс.

Москва следеше всяка нейна стъпка с нарастваща параноя и паника. За съветското разузнаване дъщерята на Тодор Живков вече не бе просто ексцентрична дама с афинитет към модерното изкуство, а фатална, пробиваща дупка в идеологическия щит на Варшавския договор. Слуховете, че тя се консултира с индийски гурута, че внася в България сандъци със забранена литература за трансацедентално съзнание и че се опитва да превърне държавата си в духовен център и мост между Изтока и Запада, караха Кремъл да потръпва от бяс. В секретните досиета на КГБ Людмила бе наречена с епитети, вариращи от „опасна мистичка“ до „неконтролируем субект под чуждо влияние“. Изчезналите страници от нейния хималайски дневник вероятно съдържат точно онези подробности, които Москва никога не трябваше да научава — опитите ѝ да използва древните знания, за да освободи българската култура и духовност от желязната, задушаваща хватка на съветския ботуш.

Какво всъщност откри Людмила в онези тъмни, студени хималайски пещери малко преди фаталния си край? Дали намери търсеното прозрение и духовна сила, или отвори врата към измерения, които човешкият ум просто не е подготвен да прекрачи безказнено? Онези, които са я видели веднага след завръщането ѝ в България през горещото лято на 1981 година, я описват като жив призрак. Външно тя беше още по-драстично отслабнала, с почти прозрачна, порцеланова кожа и очи, които сякаш гледаха през хората, фиксирани в една друга, далечна и плашеща реалност. Тя вече бе пренесла част от хималайската мистика на българска земя, започвайки свръхсекретните разкопки в Странджа планина около гробницата на богинята Бастет — проект, директно вдъхновен и ръководен от записаните указания в нейния дневник.

Но пясъчният часовник на живота ѝ вече изтичаше с плашеща, неумолима скорость. Само няколко месеца след завръщането ѝ от Индия, светът бе разтърсен от сензационната новина за нейната внезапна, мистериозна смърт на едва 38-годишна възраст. Около официалната суха диагноза за внезапен мозъчен удар веднага плъзнаха най-мрачните таблоидни версии: че е била тихо отровена от чужди тайни служби с бавнодействащ източен токсин, че физическото ѝ тяло просто е изгоряло от прекомерната космическа енергия, която е канализирала по време на хималайските ритуали, или че е станала жертва на собствената си дръзкост да търси безсмъртие.

Къде са днес секретните дневници на Червената принцеса? След нейната кончина личният ѝ архив в резиденция Бояна бе светкавично иззет от оперативни групи. Някои твърдят, че тетрадките с кожени корици са били изгорени до основи в камините на правителствената болница, за да не остане и следа от нейните визии и опасни идеи. Други поддържат конспиративната теза, че дневникът от Хималаите се пази и до днес в най-строго охраняваните сейфове на Лубянка като документ с изключителна психотронна и геополитическа стойност. Но легендата остава жива в народната памет. Тя разказва за една жена, която притежаваше целия блясък и суета на тоталитарния свят, но избра да търси истината в тъмнината на древните пещери. И може би някъде там, сред тайните записки, които светът все още не е видял, лежи отговорът на най-голямата загадка на социалистическа България — какво наистина видя и разбра Людмила Живкова, преди завесата на нейния кратък живот да падне завинаги.