Свободният информационен канал: Хроничното забавяне и тихите въпроси зад милионите за училищни спортни зали и стадиони

Милиони евро от европейските фондове се изливат в амбициозни инфраструктурни проекти за спортни зали и съоръжения в София и Кюстендил, но зад лъскавите презентации на Столична община и Регионалното министерство се крие дълга история на административен мързел, хронично забавяне и сериозни логистични въпроси, които разследващ екип от журналисти разплита след месеци на проверка в документацията. Проектът за модернизиране на образователна и спортна инфраструктура по оперативна програма „Развитие на регионите“ 2021-2027, обявен с гръм и трясък като спасителен пояс за човешкия капитал в Югозападния регион, прикрива фактическа неспособност на местната власт да взима навременни решения. Сумата от близо 5.79 млн. евро за двете училищни зали в столичните райони „Витоша“ и „Студентски град“, както и допълнителните инвестиции в Кюстендил, изглеждат впечатляващо на хартия, но когато се разглобят времевите пластове на документите, става ясно, че градската администрация ни продава стари решения за нови проблеми, правейки обществени поръчки за проекти, които отлежават в чекмеджетата повече от половин десетилетие.

Корените на тази история ни връщат назад в далечната 2019 година, когато от „Архитектурно-инженерен състав“ с водещ проектант арх. Николай Няголов са изготвени първичните инвестиционни проекти за двете спортни съоръжения към 2 СУ „Акад. Емилиян Станев“ в Павлово-Бъкстон и 55 СУ „Петко Каравелов“ в Студентски град. Още по-скандално е обстоятелството, че разрешителните за строеж са издадени официално през далечната 2020 година от тогавашния главен архитект на столицата Здравко Здравков. Тук възниква първият логичен журналистически въпрос, който общинските чиновници упорито подминават с мълчание: защо са нужни между четири и шест години, за да може една административна машина да преведе готови проекти до фазата на реална обществена поръчка? Отговорът се крие в системния управленски инертен механизъм, при който проектите се вадят от прашните архиви само когато на хоризонта се появят нови европейски парични потоци по следващия програмен период, а междувременно нуждите на децата и училищата остават на заден план. Макар в края на 2023 година Здравков да е презаверил изтичащите тригодишни разрешителни за строеж, фактът остава смразяващ – пет години са били нужни само за административно потвърждение на вече одобрени чертежи, докато учениците в тези гимназии са прекарали стотици часове по физическо в пренаселени физкултурни салони или на неподходящи открити площадки.

Амбициозните параметри на хартия също будят сериозни експертни съмнения спрямо тяхната реалистичност и влияние върху градската среда. Във 2 СУ „Акад. Емилиян Станев“ е предвидена внушителна разгъната застроена площ от близо 7.8 хил. кв. м, включваща подземно пространство, топла връзка и основна зала на застроена площ от 1840 кв. м, докато в 55 СУ залата ще заеме същото застронено поле от 1840 кв. м с допълнителна топла връзка от 131 кв. м Проектантите гордо заявяват, че спортните полета ще могат да се разделят на три независими по-малки зални пространства и разполагат с телескопични трибуни за 200 седящи зрители, както и с подземни фитнес зали и тенис на маса. На фона на тази спортна идилия обаче стоят екологичните загуби, които общината се опитва да замаже с ландшафтни обещания. В 55 СУ се налага безмилостното премахване на 10 зрели дървета заради строителния периметър, като компенсацията е оставена на отговорността на общината да посочи терен за 50 нови фиданки някъде в района. В същото време във 2 СУ проектът ще унищожи 7 здрави дървета, като ландшафтното решение обещава засаждане на 12 широколистни дървета, над 900 храста и над 1400 многогодишни цветя. Всеки ботаник или градски еколог обаче знае, че десетгодишно или двадесетгодишно дърво с неговата корона и кислороден баланс не може да бъде компенсирано от десетки новопосадени клечки и цветя в саксиеподобни пространства, особено когато става дума за застрояване на училищни дворове, чието основно богатство е именно сянката и чистият въздух.

Най-големият кошмар за родителите, учителите и самите ученици обаче се крие в изискването строителните и ремонтни дейности да се извършват в срок между 420 и 600 календарни дни при изрично условие да не се възпрепятства учебният процес. Журналистическото ни разследване показва, че това административно изискване е пълна утопия в българските реалности. Строителството на масивни метални конструкции, изкопните работи за сутерените, тежката механизация, прахът, шумът от багери и бетоновози ще се случват на метри от класни стаи, в които се провеждат часове по математика и литература. Обещанията на възложителя за спазване на шумови норми звучат комично на фона на опита от предишни училищни ремонти в столицата, където децата учат с години на затворени прозорци при постоянен индустриален фон, а междучасията се превръщат в разходка край строителни огради и кални пътеки. Единственият положителен щрих в нормативната рамка е пълната достъпност за хора с увреждания чрез рампи, специални санитарни възли и асансьори, но цената, която цялата училищна общност ще плати под формата на стрес, прах и нарушена концентрация през следващите две учебни години, остава изцяло пренебрегната от чиновническия апарат.

Ситуацията придобива още по-гротесков характер, когато се пренесем в район „Овча купел“, където Столична община паралелно е обявила обществена поръчка за изграждането на нов стадион на стойност близо 1.1 млн. евро. Проектът предвижда пълноразмерно игрище по международните стандарти на FIFA и UEFA с размери 68 на 105 метра, тренировъчни разчертавания за минифутбол, две групи трибуни за общо 140 седящи места и застроена площ от 8850 кв. м при кратки срокове за изпълнение между 90 и 150 календарни дни. И тук обаче лъсва фундаменталната пробойна на българското управление – финансиране за този обект все още няма осигурено. Общината пуска обществена поръчка на сляпо, надявайки се в движение да намери източници или да прехвърли тежестта върху държавния бюджет или бъдещи фискални траншове. Това превръща спортния проект в „Овча купел“ в празен предизборен или управленски пиар, чиято единствена цел е да създаде илюзия за движение, докато реалните финансови параметри висят във въздуха и рискуват да останат поредният незавършен изкоп в столичната периферия.

Не по-малко тревожни въпроси изплуват и извън пределите на София, където по същата европейска програма за модернизиране на инфраструктурата община Кюстендил е спечелила близо 1.5 млн. евро, от които 460 хиляди евро са чисто национално финансиране, за обновяване на спортен комплекс „Осогово“. Тук проектът включва реконструкция на загряваща лекоатлетическа писта, ново осветление за нея и за състезателното поле, зона за открит фитнес и силова подготовка, нова озвучителна система, външно електронно информационно табло и специализирано оборудване. Впечатляващ е обаче заложеният времеви хоризонт – изпълнението е предвидено в рамките на цели три години, от 16 декември 2025 година до 16 декември 2028 година. Възниква логичният въпрос какво налага три календарни години за подмяна на лекоатлетическа писта, поставяне на осветителни тела и монтаж на електронно табло, при положение че частни инвеститори биха завършили подобен мащабен спортен обект за месеци. Този раздут времеви график издава дълбока административна неефективност и удобен буфер за усвояване на средства без натиск за бързи резултати, което допълнително отдалечава гражданите от реалните ползи на европейските инвестиции. Всички тези проекти са част от помпозно огласената Концепция за интегрирани териториални инвестиции, разработена в тясно партньорство между Национална спортна академия „Васил Левски“, Столична община, община Кюстендил и община Банско – институционален конгломерат, който зад гръмките си експертни съвети скрива липсата на ясен граждански контрол и публична отговорност за всеки харчен евроцент.

Свободният информационен канал ще продължи да следи под лупа тези процедури, чиито крайни срокове за подаване на оферти изтичат в началото на октомври, защото зад милионите евро еврофондове и техническите спецификации на хартия се крие истинският тест за почтеност на местната власт – дали тези спортни зали и стадиони ще се превърнат в реални центрове за развитие на децата и младежите ни, или ще останат поредните паметници на закъснели управленски амбиции, строителен хаос и усвоени безконтролно публични ресурси.

Разследването ни обаче нямаше да бъде пълно, ако не обърнем специално внимание на институционалните зависимости и скритите интереси зад тези обществени поръчки. Когато говорим за съвместни концепции между Националната спортна академия, Столична община, Кюстендил и Банско, неизбежно изниква въпросът за прозрачността при избора на изпълнители и консултанти. Фактьт, че разрешенията за строеж за софийските зали са били издадени още през 2020 година при тогавашния главен архитект Здравков и след това презаверени в края на 2023 година, показва една устойчива административна приемственост в забавянето, независимо от политическите рокади в общинския съвет и кметския кабинет. Проектите са стояли на трупчинки години наред, чакайки точния финансов инструмент по оперативната програма, което доказва липсата на дългосрочна стратегия за развитие на училищния спорт. Вместо градската управа да инвестира общински средства или да търси гъвкави форми на публично-частно партньорство за навременното обновяване на рушащите се салони, тя превръща усвояването на еврофондовете в самоцел. Това създава опасен прецедент, при който инфраструктурата се прави не защото има спешна педагогическа и спортна нужда в конкретния момент, а защото е дошла новата европейска финансова рамка.

Още по-тревожен е фактът, че в тези стратегически документи липсва каквато и да е сериозна оценка за реалния демографски профил и натовареност на самите училища. 2 СУ „Акад. Емилиян Станев“ в район „Витоша“ и 55 СУ „Петко Каравелов“ в Студентски град са разположени в едни от най-динамично растящите жилищни зони на София, където през последните десетилетия се появиха десетки нови жилищни комплекси, а броят на учениците скочи лавинообразно. Съществуващите спортни бази в тези учебни заведения отдавна са надхвърлили своя капацитет и децата се редуват по няколко класа едновременно в тесни и амортизирани салони. Обещанието, че новите спортни полета ще могат да се разделят на три независими по-малки зални пространства с телескопични трибуни за 200 зрители, звучи добре на презентациите, но експертите от строителния бранш предупреждават, че подобни механични прегради често създават сериозни акустични проблеми и затрудняват нормалното провеждане на паралелни спортни часове заради взаимното заглушаване. Когато към това добавим факта, че строителството ще се проточи между 420 и 600 дни в среда на работещо училище, става ясно, че истинската цена на тези проекти ще я платят децата с компрометирано здраве, натрупано напрежение и пропуснати нормални условия за физическо възпитание.

Въпросът с липсата на финансиране за стадиона в „Овча купел“ пък заслужава отделен правен и управленски анализ, който показва типичен пример за имитация на дейност. Публикуването на обществена поръчка за над 1.1 милион евро при липса на осигурен бюджет е административен абсурд, който поставя потенциалните изпълнители в несигурна позиция и създава предпоставки за бъдещи съдебни спорове, прекратявания на договори и презаверяване на нови документации. Общината сякаш хвърля въдица в мътна вода, надявайки се някой да финансира амбицията ѝ за пълноразмерен терен по стандартите на FIFA и UEFA, докато в същото време основни квартални улици и детски градини в същия район крещят за спешни ремонти. Свободният информационен канал ще продължи да настоява за пълна прозрачност около тези парични потоци, защото общественият ресурс не е полигон за празни обещания, а данъкоплатците заслужават ясен отговор защо милиони евро се управляват с толкова лека ръка и толкова тежък административен багаж.