Защо стратегическото партньорство с България прилича повече на колониална сделка, маскирана като технологичен пробив, и защо ентусиазмът на „експертите“ е по-радиоактивен от самия ядрен проект

Екип „Народен гняв“ – www.sik.bg свободен информазионен канал.

Свободният информационен канал (SIK.bg) отдавна е свикнал да чете между редовете на добре полираните дипломатически излияния, но последното интервю на корейския посланик Донг-бе Ким за „Капитал“ е истински шедьовър на жанра „красиви лъжи за наивни туземци“. Докато авторът Александър Куколев услужливо подава удобни въпроси, сякаш е стенограф на корейското посолство, читателят остава с впечатлението, че България е на прага на технологичен ренесанс. Реалността обаче е по-скоро в сферата на икономическата екзотика, където половин милиард долара стокообмен се представят като значимо постижение, а един-единствен мегапроект се развява като морков пред магаре. Време е да разгледаме тази захаросана картина през призмата на експертния скептицизъм, защото в света на високите технологии безплатен обяд няма, а корейският е особено скъп.

Цялата конструкция на това интервю почива върху една фундаментална илюзия, която „Капитал“ методично поддържа – че България е някакъв ключов стратегически център, който Южна Корея едва сега открива с почуда. Да започнем от цифрите, които бяха подхвърлени с такава лекота. Стокообмен от 500 милиона долара е цифра, която за икономика като корейската е в рамките на статистическата грешка. Да се говори за „всеобхватно партньорство“ при такива параметри е чиста проба дипломатическа вежливост, която авторът Куколев приема за чиста монета. Инвестициите от 200 милиона долара, заровени в соларни панели край Велико Търново, не са „технологичен трансфер“, а обикновено извличане на субсидии от българската енергетика. Ако Сеул наистина виждаше в нас партньор, тук щеше да има заводи за чипове или батерии, а не огледала за слънце. Но за „Капитал“ тези трохи са повод за оптимистични заглавия, докато истината е, че сме на опашката след Полша и Румъния, където корейският капитал влиза с милиарди, а не с обещания за светло бъдеще.

Най-голямата димка в това интервю безспорно е темата за 7-и и 8-и блок на АЕЦ „Козлодуй“. Тук посланикът и неговият интервюиращ влизат в опасна симбиоза, представяйки Hyundai E&C като спасител на българската енергетика. Никой обаче не пита за цената. Проектът се представя като „тристранна инициатива“, което на прост език означава, че България ще плаща, САЩ ще дават лицензите, а Корея ще строи. Къде е българският интерес тук, освен в ролята на платец? Обещанието за 8000 работници, голяма част от които корейци, е върхът на икономическия абсурд. Това не е инвестиция в българския човешки капитал, а внос на затворена икономическа екосистема, която ще изнесе всяка стотинка добавена стойност обратно в Сеул. Вместо да създаваме наши кадри, ние се готвим да построим градче за чужди работници, които ще работят по чужди стандарти и ще си тръгнат, оставяйки ни сметката. Това не е партньорство, а аутсорсинг на суверенитет, който „експертите“ в София аплодират с необяснимо усърдие.

Още по-комичен е опитът да се привърже бъдещето ни към малките модулни реактори (SMR), които Корея планирала да комерсиализира след 2035 година. Това е класическо продаване на „въздух под налягане“. Ние се съгласяваме на огромен и рисков проект днес, за да получим евентуален достъп до технология след десетилетие, която все още съществува само на чертеж. Куколев пропуска да попита защо трябва да бъдем опитно зайче за технологии, които самият Сеул още не е внедрил масово. Дипломатичният тон на посланик Ким прикрива агресивната маркетингова стратегия на една държава, която търси пазари за своите експерименти, докато нашите медии ни убеждават, че сме част от „глобалния елит“. Когато се говори за изкуствен интелект и института INSAIT в същия контекст, това е вече чиста демагогия. Корея е лидер в паметта и хардуера, а България е лидер в надеждите. Да се твърди, че ще си сътрудничим като равни в ИИ, е като да кажем, че доставчикът на интернет и програмистът на Google са равностойни партньори в технологичната революция.

Не можем да подминем и темата за отбраната, която посланикът тактично поставя като втори приоритет. Тук „заяждането“ е задължително – Корея не търси партньори за развитие на българската отбрана, тя търси купувачи на своето въоръжение, за да настигне Полша в превъоръжаването на Източния фланг. Приказките за „трансфер на технологии“ в тази сфера обикновено завършват със сглобяване на шасита и боядисване, докато „умната“ част остава строго пазена тайна в Сеул. „Капитал“ обаче ни представя това като шанс за индустриален скок. Истината е, че всяко корейско оръдие или танк, купено от София, е пирон в ковчега на собствената ни военна индустрия, която би могла да развива подобни системи, ако имаше държавна подкрепа, а не медиен натиск за внос от „правилните“ партньори.

Накрая, цялата тази дипломатическа опера завършва с мантрата за ОИСР и Еврозоната. Посланикът ни казва това, което искаме да чуем – че тези членства са „печат за качество“. Но нека не се залъгваме – за Hyundai и Samsung България ще стане привлекателна не когато влезе в ОИСР, а когато предложи инфраструктура, предвидимост и реална индустриална база, каквато в момента липсва. Всичко останало са празни приказки за пред министерските кабинети. Интервюто в „Капитал“ е учебникарски пример за това как една корпоративна държава като Южна Корея използва медийния комфорт в София, за да подготви почвата за договори за милиарди, докато ние се радваме на 10% корпоративен данък – същият този данък, който лишава бюджета ни от средства за образованието, за което посланикът така лицемерно ни хвали. В SIK.bg знаем, че истинският успех не се измерва в брой интервюта, а в това колко от тези 500 милиона реално остават в българските джобове. Към момента отговорът е: почти нищо. Всичко останало е просто добър кулинарен вкус, на който ни учат спонсорите на „специални проекти“.