Парадоксът на българското здравеопазване – защо огромната материална база се превърна в инкубатор за хронична патология и финансов опортюнизъм
Гледайки статистиката за броя на болничните легла в България, човек остава с впечатлението, че живеем в някакъв антиутопичен сценарий, в който сградите и инвентарът са по-важни от биологичното оцеляване. Истината обаче е далеч по-прозаична и цинична. Комерсиалната медицина у нас вече не чака болния – тя го създава, тя го индуцира чрез една извратена икономическа логика. Тук не става дума за здравеопазване, а за чиста логистика на клиничните пътеки, където всеки квадратен метър болнична площ трябва да генерира паричен поток. Когато имаш 864 легла на сто хиляди души, ти си обречен да ги запълниш, за да поддържаш ликвидността на търговското дружество, наречено „болница“. Така се ражда феноменът на „индуцираното търсене“, при който предлагането на болнични услуги диктува патологията, а не обратното.
От медицинска гледна точка това е класически пример за ятрогенна свръхдиагностика. Системата буквално „ловува“ пациенти, като патологизира състояния, които в нормалния свят се лекуват в доболничната помощ. Свидетели сме на масово прилагане на инвазивни процедури без реални витални индикации, само защото те са високоплатени. Вкарването на здрав човек в болничен режим е опасно – то води до нозокомиални инфекции, ненужна полипрагмазия и стрес, който компрометира имунната система. Когато медицината се превърне в конвейер за усвояване на публичен ресурс, тя престава да бъде терапевтична и става икономически агресивна. Ние не лекуваме симптоми, ние запълваме капацитет, а това е най-прекият път към деградацията на лекарската етика.
Най-страшното в този леглови канибализъм е, че той изсмуква ресурса за реалната, високотехнологична и спешна медицина. Докато в общинските болници се „отчитат“ хоспитализации за банални вирусни инфекции с цел оцеляване на заведението, критични състояния като исхемичните инсулти остават извън обхвата на съвременната тромболиза. Това е структурно престъпление срещу общественото здраве. Вместо да инвестираме в превенция и ранна диагностика, които биха изпразнили леглата, ние строим нови корпуси и купуваме нови матраци, за да настаним в тях една нация, която е убедена, че е болна, само за да може политико-икономическият октопод да получи поредния си транш. В крайна сметка, колкото повече легла се разкриват, толкова повече „болни“ ще се произвеждат, защото в България пациентът отдавна не е човек, а стоков кредит.
Христина Маркова.
Оставете коментар