Писателят и издател Веселин Стаменов взриви социалните мрежи с разкрития за скандално цензуриран филм на Нова телевизия, който осем години гние в трезорите заради страх от банковото лоби и неговите говорители.

Екип „Народен гняв“

Скелетите в гардероба на българската медийна среда започнаха да изпадат с гръм и трясък, след като известният издател и общественик Веселин Стаменов публикува безпощаден коментар в личната си страница във Фейсбук. В центъра на скандала стои една забранена истина, опакована в документална лента на предаването „Ничия земя“, която вече осем години стои заключена в архивите на Нова телевизия. Става въпрос за филм, посветен на шокиращата съдба на бившия висш офицер от армията Любомир Симеонов и неговата изповед, събрана в книгата „Размисли от килията“. Стаменов, който е не само издател, но и литературният двигател, вдъхнал живот на този ръкопис, обвинява директно медийната машина в обслужване на корпоративни интереси и налагане на брутална цензура, която цели да предпази банковия сектор от неудобни разкрития.

Историята, която телевизионните шефове очевидно се опитват да изтрият от обществената памет, започва с един от най-шумните и трагични инциденти в съвременната ни история – убийството на банковата служителка Павлинка Йовчева в Бургас. Извършителят, подполковникът от запаса Любомир Симеонов, днес излежава своята 20-годишна присъда, но зад акта на насилие се крие една дълбока и мрачна бездна от институционален произвол. Докато държавата и медиите бързаха да поставят етикета „убиец“, Веселин Стаменов бе единственият, който дръзна да влезе в килията, да чуе човека зад решетките и да финансира със собствени средства издаването на неговата документална изповед. Книгата „Размисли от килията“ не е просто разказ за едно престъпление, а подробна анамнеза на банковия рекет, системния тормоз и пълното безхаберие на държавните органи, които според Симеонов са го тласнали към фаталното решение.

В своя остър коментар Стаменов припомня как през 2017 година екипът на Даниела Тренчева заснема мащабен материал за книгата и съдбата на Симеонов. Всичко е било подготвено за излъчване – тежките признания, документите, разобличаващите факти за банковия сектор.

Но вместо филмът да види бял свят, той потъва в пълна омерта. Издателят задава болезнения въпрос дали осем години са достатъчно време, за да се „изчака удобен момент“, или истината просто е твърде опасна за спонсорите на телевизията. Стаменов не пести критики и към самата Тренчева, изразявайки дълбоко разочарование от човека, в чиято професионална почтеност е вярвал. Той сравнява цензурата с влага, която подмолно разяжда основите на свободата, превръщайки журналистиката в прост инструмент за поддържане на статуквото.

Особено острие в атаката на Стаменов е насочено към парадоксалната ситуация в ефира на същата медия. Докато документалният разказ за жертвата на банковата система е забранен, на екрана ежедневно дефилират фигури като банкера Л. Х. Същият този експерт, който от години ни обяснява колко е „прост“ българският народ, колко е богата държавата и колко безгрешни са политиките на Урсула фон дер Лайен, е индиректно посочен като част от статуквото, което документалният филм би разклатил. Стаменов подчертава иронично, че докато истината гние в архивите, телевизията предпочита да забавлява публиката с безкрайни повторения на сиропирани формати и евтини риалити програми, които не изискват мисъл, а само пасивно потребление.

Днес книгата е библиографска рядкост, изчерпана в големите търговски вериги, което допълнително засилва усещането за умишлено потулване на случая. Стаменов обаче е категоричен, че истината няма давност и неговата битка срещу цензурата тепърва ще придобива нови измерения. Той припомня, че журналистиката е именно това – да публикуваш онова, което някой друг не иска да види бял свят. Всичко останало, по думите му, е просто платена реклама и обслужване на корпоративния комфорт. Разкритията му за скрития филм в Нова телевизия поставят сериозен въпрос за това чии интереси защитават националните медии и докъде се простира влиянието на банковото лоби у нас.

В заключение, случаят с „Размисли от килията“ и забранения филм е ярка илюстрация за състоянието на българската публичност. От едната страна стои един издател, който рискува името и средствата си, за да даде глас на „неудобния“ човек, а от другата – мощна медийна корпорация, която предпочита мълчанието пред риска да разгневи силните на деня. Стаменов обещава, че няма да спре да напомня за този акт на цензура, защото според него свободата на словото не е подарък от спонсорите, а право, което се отстоява с цената на всичко. Битката между документалната истина и медийния имидж продължава, а обществото тепърва ще търси отговори на въпросите, които осем години бяха криви в тъмните ъгли на телевизионните архиви.