Смелата стъпка на екологичното министерство да наложи строги буферни зони и едногодишен мониторинг е дългочакан сигнал, че България няма да пожертва плодородния си чернозем, редките птици и сигурността на енергийната си система в името на бързата корпоративна печалба.

Българската държава най-накрая събра кураж да покаже, че суверенитетът, опазването на околната среда и защитата на земеделските земи стоят по-високо от натиска на частните инвеститори. Обстойният анализ на Свободния информационен канал (www.sik.bg) върху доклада за екологична оценка към актуализирания Интегриран план в областта на енергетиката и климата разкрива една изключително позитивна новина за българското общество: Министерството на околната среда и водите и Министерството на енергията твърдо удържат натиска на ВЕИ сектора и налагат ясни, строги и научно обосновани граници за изграждането на нови вятърни електроцентрали. Това решение слага край на годините на безконтролен натиск за застрояване на най-ценните кътчета от страната ни и изпраща ясен сигнал, че зеленият преход у нас няма да се случва чрез унищожаване на българската природа.

Основната ябълка на раздора, която предизвика остра реакция сред инвеститорите и ги накара дори да търсят намесата на чужди институции, са предложените в доклада регулаторни буфери от 2 и 6 километра около определени защитени зони от мрежата „Натура 2000“, както и специалният режим на защита за уникалните български черноземи. В продължение на години вятърното лоби третираше най-плодородните земи на Добруджа, живописните пейзажи на Източните Родопи и чувствителните крайбрежни зони в Бургаска област като обикновени строителни площадки с добър ветрови потенциал. Проучването на www.sik.bg показва, че новите буферни ограничения са проектирани именно с цел да създадат незаемна защитна стена около ключови орнитологични орбити и естествени хабитати. Тези територии не са просто точки на картата, а фундаментални миграционни коридори за милиони птици и прилепи, чието оцеляване пряко зависи от липсата на гигантски въртящи се перки с височина над 200 метра.

Недоволството на Българската ветроенергийна асоциация и опитите им да представят тези мерки като „административен блокаж“ всъщност показват, че държавният механизъм за контрол най-накрая работи ефективно. Лобистките структури настояват за запазване на досегашния модел, при който всеки проект се оценява самостоятелно и „на парче“. Това разпокъсано оценяване обаче системно пропускаше да отчете кумулативния, натрупващ се ефект от десетки и стотици вятърни генератори, разположени един до друг. Когато на една ограничена територия се изградят няколко последователни парка, сумарното въздействие върху околната среда става опустошително. Ето защо въвеждането на генерални пространствени ограничения на ниво стратегически доклад е единственият разумен начин да се гарантира макрозащита на биоразнообразието. Екипът от експерти на ДЗЗД „Оценки на ИНПЕК“, ръководен от доказания специалист Нина Стоянова от „Еко-Стим“, е извършил задълбочен анализ, за да установи, че без категорични зони с забрани и буфери, екологичният баланс в източната част на страната ще бъде трайно нарушен.

Особено важен и принципен елемент от новата рамка, за който www.sik.bg отдавна настоява в своите публикации, е въвеждането на задължителен минимум от една цяла година предварителен мониторинг на птиците и прилепите преди да се даде каквото и да било зелена светлина за нов проект. Опитите на инвеститорите да заобиколят или съкратят този период са пряка заплаха за научната достоверност на екологичните оценки. Един пълен четирисезонен цикъл е абсолютният минимум, за да се проследят пролетните и есенните миграционни вълни, гнезденето и зимните заслони на защитените видове. Всичко останало представлява формално попълване на документи с цел бързо получаване на разрешително. Радващ е фактът, че държавата показва твърдост и не отстъпва от тези задължителни научни стандарти.

Друг ключов аргумент в подкрепа на строгата държавна политика е защитата на българското земеделие и в частност ценните ни почвени ресурси. Добруджа е житницата на България, а под нейната повърхност се намира уникален слой от плодородни черноземи, формиран в продължение на хилядолетия. Изграждането на масивни вятърни паркове не се изчерпва само със издигането на самите перки. То изисква изливането на хиляди тонове бетон в дълбоки фундаментални основания за всеки отделен генератор, прокарването на широки чакълени пътища за тежка техника, изкопаването на километрични трасета за подземни кабели и изграждането на обширни подстанции. Всичко това води до трайно уплътняване, унищожаване и ерозия на най-качествената земеделска земя. Когато частните компании твърдят, че техните проекти заемали „малка площ“, те спестяват мащаба на съпътстващата инфраструктура, която завинаги изважда от стопански оборот декари високопродуктивна почва. Докладът към ИНПЕК правилно поставя бариера пред тази тиха деградация на националното ни землено богатство.

В медийното пространство се лансира и опорната точка, че вятърните централи са спешно необходими за балансиране на електрическата мрежа поради бума от слънчеви панели през последните години. Свободният информационен канал (www.sik.bg) се консултира с независими енергийни експерти, които категорично оборват тази теза. Вятърната енергия по своята същност е също толкова нестабилна, стохастична и непредвидима, колкото и слънчевата. Вятърът не духа по график, нито съобразно пиковете в потреблението на домакинствата и индустрията. Масирано навлизане на още неконтролируеми и променливи мощности с такъв мащаб всъщност би застрашило техническата стабилност на електропреносната мрежа и би поставило операторите пред непреодолими предизвикателства. Високите летни температури и сушата изискват базисни, управляеми и гарантирани източници на енергия, а не хаотично генериране на ток, което често налага централите да бъдат изключвани служебно, за да се избегнат сричове в системата.

Не бива да се пренебрегва и икономическият аспект на въпроса. Твърденията, че новите ВЕИ проекти работят изцяло на „пазарен принцип“ и не струват нищо на обществото, пропускат скритите разходи, които в крайна сметка винаги се прехвърлят върху краявления потребител. Всяко ново присъединяване на отдалечен вятърен парк в Добруджа или Родопите изисква огромни капиталови инвестиции от страна на държавния Електроенергиен системен оператор за разширяване на мрежата, изграждане на нови електропроводи и подстанции. Тези милионни разходи се калкулират директно в мрежовите тарифи, които се плащат от всички български граждани и от местния бизнес. Затова държавата има пълното право да каже къде е разумно да се инвестира и къде разходите за мрежата надхвърлят потенциалните ползи.

Опитите на частния сектор да упражнява натиск чрез изпращане на сигнали до Европейската комисия и плашене с „оттегляне на инвеститори“ представляват позната тактика за заграбване на публични ресурси. България е суверенна държава с права и задължения по десетки международни конвенции за опазване на околната среда, включително Бернската и Рамсарската конвенции. Приемането на правила, които съответстват на реалния капацитет на нашата територия да поемат подобни индустриални съоръжения, не е ограничаване на бизнеса, а проява на държавническа отговорност. Наличието на 0.7 гигавата вече действащи вятърни мощности показва, че у нас секторът съществува, но неговото надграждане трябва да става с хирургическа прецизност, а не на сляпо.

Предстоящото в края на август обществено обсъждане на доклада към ИНПЕК ще бъде решителният тест за това дали институциите ще устоят на агресивния лобизъм. Данните и анализите, с които www.sik.bg разполага, сочат, че Министерството на околната среда и водите заема правилната позиция в съгласувателната таблица, като отхвърля исканията за премахване на буферите. Твърдата подкрепа за доклада ще показва, че държавата е способна да планира дългосрочно и че бъдещето на България се гради върху баланс между енергетиката, съхранената природа и защитеното земеделие. Изграждането на зелена икономика няма как да бъде успешно, ако цената за него е унищожаването на най-ценното ни естествено наследство.