Търговците в храма: Когато молитвата стана стока, а Бог — корпорация с тарифа

„И като направи бич от въжета, изпъди всички от храма, също и овцете и воловете; и разсипа парите на месарите и прекатурна масите им. И на онези, които продаваха гълъбите, рече: Вдигнете това оттук; не правете Бащиния ми дом дом за търговия.“ (Евангелие от Йоана 2:15-16).

Това не е метафора. Това е физическият, яростен, свещен гняв на Христос срещу онези, които превърнаха вярата в каса. Две хилядолетия по-късно, в пазвите на Рила планина, където Свети Иван Рилски е живял в пълна бедност, ял е диви треви и е бягал от всякакво земно злато, Неговият дом отново е превърнат в пазар. Само че днес бичът го няма. Има ценоразпис. Има такса за божията милост.

Читател на „Топ Преса“ ни позвъни с глас, в който се мешаха вцепенение, обида и онази специфична българска безизходност, която изпитваш, когато те прецакат на най-святото място. Човекът просто е искал да запише имената на близките си за здраве. За благословия. За здравето на децата си, за спасението на болните си родители. Сумата, която са му поискали в Рилската света обител? Пет евро. Не за цяло листче, не за семейството. Пет евро на име. Пет евро, за да изрече един свещеник няколко срички с твоето име пред Бога. Ако имаш три деца, жена и двама стари родители — трийсет евро. Една шеста от минималната пенсия отива за пет минути четене на списък.

Това вече не е църковна такса. Това е безпардонен, безочлив, духовен рекет. Това е корпоративен модел, пренесен сред вековните стени на най-великата българска светиня.

Нека си помръднем мозъка и да видим откъде идва тази болест. Търговията със спасението не е български патент, макар тук да сме я довели до абсурд. Тя е древна колкото самото човешко падение. През Средновековието западната Католическа църква стигна дотам да продава индулгенции — парчета хартия, с които срещу твърда тарифа си купуваш опрощение на греховете и спестяваш години мъки в чистилището. Доходоносен бизнес, с който построиха величествени катедрали, но изгубиха душата си и предизвикаха кървави split-ове в Европа. На изток, в богатите византийски манастири и царски патриаршии, симонията — купуването и продаването на църковни сан и услуги — беше толкова развита, че императори и патриарси въртяха търговия с мощи и молитви, докато цялата им империя не рухна под тежестта на собственото си гниене. Днес, на Изток, в някои руски или гръцки мега-манастири, виждаме същата картинка: луксозни лимузини на игумените, терминали за POS-устройства пред иконите, ценоразписи за всяка възможна благодат и вип-тарифи за бързо обслужване на богаташи.

Но България имаше друг пример. И този пример е именно човекът, в чието име е изграден манастирът в Рила. Иван Рилски избяга от света, от царете, от парите и от градската суета. Той не поиска нито един грош от цар Петър, когато онзи му изпрати злато. Отхвърли го с гнус. Великият светец излекува стотици, без да поиска и една троха, освен вяра. А днес, в неговия собствен дом, превърнат в църковен мол, свещениците са сложили бариера между светеца и народа. Не си платиш ли — няма молитва. Нямаш ли пет евро в джоба — кучета те яли, здравето ти не ни интересува.

Я си представете следната картина. Една баба от някое заглъхващо рилско село. Взела е последните си стотинки за автобуса, стиснала е в треперещата си ръка една смачкана бележка с имената на внуците си. Отива пред гишето — защото там вече са гишета, а не олтарни двери — и казва: „Отче, запиши ги тия деца, че са болни, а аз нямам пари. Имам само петдесет стотинки за една свещичка.“ Какво прави отчето? Според новия корпоративен канон на манастира, той трябва да я върне. Да й каже: „Няма тарифа, няма благодат. Върни се, като събереш пет евро на име.“

Така ли ще разговаряме с Бога? През ценоразпис? Ако нямаш пари, нямаш ли право на здраве? За богатите ли е намерена вратата към Небето, а за сиромаха — кучешката дупка?

Ако си беден в тази държава, ти си заличен. Заличен си от здравеопазването, защото нямаш за палеца на доктора. Заличен си от правосъдието, защото нямаш за скъп адвокат. А сега се оказва, че си заличен и от Божията милост, защото нямаш пет евро за име в Рилския манастир. Сиромахът остава сам. На него му е отказано дори правото да бъде споменат пред Бога в най-голямата ни светиня.

Отидете в която и да е малка, зачукана селска църквица. Отидете при някой стар, протрит от расото си селски поп, чиито ръце са корави от работа на нивата, а черквата му протича при всеки дъжд. Отидете и му дайте списък с имена. Този човек няма да извади калкулатор. Той няма да ви погледне в джоба. Той ще вземе листчето с треперещи от уважение ръце, ще го сложи на светия престол и ще спомене вашите близки по време на Проскомидията с цялата си искрена, некупена вяра. Защото в онези изоставени селски църкви все още има Бог. Таткото на всички ни все още се намира при бедните, при забравените, при онези, които нямат ценоразпис на стената. В малките черкви молитвата е дихание, тя е дълг, тя е обич. В Рилския манастир молитвата е превърната в услуга от каталога.

И тук идва най-грозният въпрос: за какво отиват тези пари? За златистите джипове, паркирани зад манастирскитеรัпорти? За луксозните килии с плазмени телевизори и скъпи килими? За дебелите кореми на духовници, които са забравили какво е пост, какво е молитва и какво е милосърдие? Търговията с вярата е най-долният вид престъпление, защото тя убива надеждата. Когато изтръгнеш от бедния човек последната му вяра, че поне пред Бога всички сме равни, ти го превръщаш в животно. Ти му казваш: ти си нищо, ти нямаш стойност нито на земята, нито на небето.

Това ли е православната духовност, с която толкова обичаме да се бием в гърдите? Това ли е наследството на свети Иван?

Исус Христос казва на своите ученици: „Блажени бедните по дух, защото тяхно е царството небесно.“ Той не каза: „Блажени тези с по пет евро на име.“ Той не събираше такса, за да нахрани пет хиляди души с два хляба и две риби. Тогава защо днес Неговите самоуправни наместници на земята се държат като събирачи на рекет? Защо манастирът, който трябва да бъде пристанище за страдащите, се превръща в изнудвачески център за отчаяни хора?

Когато една светиня се превърне в бизнес обект, тя спира да бъде светиня. Тя става просто музей. Сграда с хубави стенописи, висок паркинг и скъпи кебапчета отвън. Но Бог я напуска. Бог не живее там, където му искат входна такса за молитва. Бог живее в сърцето на онзи беден човек, който стои отвън пред портата, няма пет евро в джоба си, плаче и тихо шепне имената на децата си към небето.

И точно затова днес издигаме глас. Не срещу вярата. А срещу онези, които я продават на грам и на име. Време е бичът от въжета отново да влезе в храма. Време е да се събудим и да кажем ясно: нашата вяра не е на разпродажба. А на онези отчети с калкулаторите в Рила ще кажем само едно: парите ви ще изгният с вас, но бедният човек, чието име отказахте да прочетете за здраве, ще ви тежи на съвестта в деня, в който застанете пред Онзи, Който не приема подкупи.