В своя мемоарен текст, публикуван в портал „Култура“, философът проф. Калин Янакиев предприема благородна, но дълбоко комична мисия: да докаже на съвременните критици на „жълтопаветието“, че животът в аристократичното сърце на София по време на комунизма всъщност е бил неописуемо страдание. В пространен и детайлен разказ авторът описва драмата на своето буржоазно детство в стара семейна кооперация на бул. „Цар Освободител“ – свят на отнети родови имоти, разстрелян дядо царски офицер, но най-вече… свят на непоносим битов трагизъм, породен от факта, че в тристайния апартамент на семейството държавата е настанила двама „прогресивни квартиранти“.

Според професора най-тежката травма на епохата не е просто политическият терор, а това, че едно буржоазно петчленно семейство е трябвало да дели кухня и телефон с „чужди класови елементи“ – намусен журналист-доносник, словоохотлива педагожка, която говори с часове с приятелката си Пеша, и провинциална студентка от Сливен, която за беда си пере дрехите в същата мивка. Финалът на тази пледоария е патетично предизвикателство към съвременния българин: вижте какъв ад преживяхме на жълтите павета – ако ви стиска, завиждайте ни!

Гледано отстрани обаче, това „мъченичество“ буди не толкова състрадание, колкото горчива ирония.

Нека си представим мащаба на този екзистенциален ужас: докато стотици хиляди българи биват изселвани в дълбоката провинция, пращани в лагери край Белене или насилствено натъпквани в суровия индустриален ад на новостроящите се градове, истинската Голгота на нацията очевидно се е разигравала зад завесите на бул. „Руски“. Там, на петдесет метра от Университета, на метри от Руската църква и Народния театър, малкият бъдещ професор е трябвало да търпи нечовешкото изпитание да слуша чужди клюки по стационарния телефон във вестибюла.

Потресаваща е лекотата, с която столичният интелектуален елит превръща битовия дискомфорт на централния си имот в универсална мярка за репресия. Всеки, който не е имал щастието да се роди с прабаба, притежаваща етаж на „Царя“, би се запитал: какво точно трябва да изпитват милионите българи, които по същото това време нямаха дори вестибюл, в който да сложат телефон? Онези, които десетилетия наред чакаха ред за панелна гарсониера в „Младост“ или „Люлин“, деляха общи общежития с по осем души на етаж и ставаха в пет сутринта, за да строят заводи в калта?

Но в разказа на професора обикновеният човек от провинцията не е просто съгражданин – той е натрапник, шумен битов вредител, който с примитивното си присъствие нарушава аристократичния уют. Студентката от Сливен и тружениците с наведени глави са описани едва ли не като декорация от роман на Оруел, чиято единствена функция е да дразнят финия слух на родените по право стопани на София.

Иронията достига своя връх във финалната саможертва. Да притежаваш просторен апартамент на най-скъпата и престижна улица в България, да израснеш сред най-големите библиотеки, музеи и културни средища, да получиш достъп до университетските катедри и накрая да тропнеш с крак от страниците на „Култура“ с думите: „Ние бяхме истинските мъченици, не ни завиждайте!“.

Това не е мемоар за комунизма. Това е класическа проява на жълтопаветен егоцентризъм, който искрено вярва, че драмата на изцапания с прах семеен паркет е по-велика от съдбата на цялата останала държава. Жълтите павета може и да са били мрачни през 60-те години, но те никога не са били каторга – те винаги са били и остават най-топлият, уютен и привилегирован ъгъл на българската география.