ПОЗОРЪТ НА РЕПУБЛИКАТА: ДЪРЖАВАТА ХВЪРЛЯ ПО 130 ЛЕВА НА ПАМЕТНИК, ДОКАТО ЧЕТИРИМА ЧИНОВНИЦИ „СПАСЯВАТ“ 3000 СВЕТИНИ В ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ

Всяка година на трети март, на шести май и на втори юни политическият елит облича скъпите си костюми, нагласява траурно-тържествените физиономии пред телевизионните камери и се надпреварва да реди венци, увити в трибагреници. От трибуните ехтят кухи фрази за дълг, за вечна признателност към падналите за свободата на Отечеството и за свещения български дух. Когато обаче прожекторите угаснат, цветята увехнат, а официалните кортежи отпрашат обратно към жълтите павета в столицата, лъсва една зловеща, цинична и грижливо прикривана истина. Истината, скрита в сухите редове на правителствените постановления и в тъмните коридори на Министерството на отбраната. Истината, че за българската държава паметта на нейните герои струва точно колкото една торба цимент, бака блажна боя и две евтини четки.

Разследване на „Свободния канал“, базирано на официални данни от Държавен вестник, финансовите отчети на Министерския съвет и регистрите на администрацията, разкрива смазващ национален скандал. Цялата система за опазване на над три хиляди военни паметници в цяла България е превърната в абсолютна бюрократична фикция. Зад гръмките клетви в патриотизъм стои административно безсилие от няколко души в едно софийско министерство и позорно мизерно финансиране, което разпределя трохи на килограм между стотици бедстващи общини.

Мащабът на подигравката става кристално ясен, когато съпоставим цифрите. В цялата страна по официални данни има картотекирани около три хиляди военни паметника, братски могили, мемориални чешми и възпоменателни знаци, напоени с кръвта на десетки хиляди българи от Балканската, Междусъюзническата, Първата и Втората световна война. По закон от 1992 година огромната част от тях са обявени за недвижими културни ценности. Задължението за тяхната физическа поддръжка обаче е стоварено изцяло върху плещите на общините, много от които едва свързват двата края и не могат да закърпят собствените си селски пътища, камо ли да наемат лицензирани реставратори.

И тук идва голямата държавна помощ. Проверката на документите за последните четири години разкрива унизителни бюджети. За цялата 2022 година правителството отпуска едва 300 000 лева за военни паметници за цяла България. През 2023 година сумата е 299 924 лева. През 2024 година за цялата страна са одобрени точно 419 955 лева за 41 обекта. През 2025 година сумата е 419 817 лева за 55 паметника в 41 общини. Когато теглим чертата, се оказва, че за четири години за поддръжката и спасяването на всички общински военни паметници в държавата са отишли едва 1,44 милиона лева. Ако тези пари се разпределят механично между всички регистрирани паметници в страната, се получава позорната сметка от около 120 до 130 лева на паметник за цяла петилетка. Ето това е реалната цена, която властта плаща за костите на опълченците и войниците от Дранговската епопея, Дойран и Драва.

Положението по места граничи с гротеска. Отварянето на правителствените списъци показва как държавата отпуска абсурдни суми от по 700, 900 или 1300 лева за цяло село или малка община. Какво точно се очаква от един селски кмет да направи с деветстотин лева? Да извика двама общи работници да изстържат с телена четка рушащия се стогодишен пясъчник, да замажат с евтин хоросан пукнатините през имената на загиналите войници и да сложат една ръка блажна боя върху оръфания метален кръст. Това не е консервация, това не е реставрация. Това е козметично замазване на очите на хората, което много често нанася непоправими щети върху автентичния камък. Докато за един метър столичен тротоар или за поредния съмнителен общински ремонт се изсипват милиони, за монументите на националната чест се отпускат джобни пари, колкото за седмичния бензин на една служебна лимузина.

Но финансовата мизерия е само половината от трагедията. Другата половина е институционалният паралич, зад който прозира пълна липса на капацитет и безотговорност. Всеки здравомислещ човек би предположил, че зад управлението на огромен национален фонд от три хиляди обекта стои солидна агенция, въоръжена с екипи от историци, архитекти, реставратори и полеви инспектори, които непрекъснато обикалят страната, заснемат пораженията, пишат аварийни предписания и следят за всеки паднал камък. Реалността обаче е шокираща. В България няма отделна институция за военните паметници. Цялата дейност е набутана в ъгъла на Министерството на отбраната, скътана в Дирекция „Социална политика и политика по военно-патриотично възпитание“.

Според официалния устройствен правилник на ведомството цялата тази дирекция наброява точно четиринадесет щатни бройки. И забележете, тези четиринадесет души не се занимават само с паметниците. Дирекцията има множество други задачи, свързани със социални дейности, ветерани, военноинвалиди и военно-патриотични програми. Вътре в нея съществува отдел с дългото име „Социални инвестиции и военноисторическо наследство“. По неофициални, но категорични данни прекият екип, който реално обработва документацията за военните паметници в цяла България, се състои от едва четирима или петима служители.

Нека повторим тази пропорция бавно, за да се осъзнае нейният пълен абсурд. Четирима или петима души в София отговарят за три хиляди паметника, пръснати по чукари, села, гори, градове и площади, както и за българските военни гробища в Северна Македония, Сърбия, Унгария и други държави. Това означава, че на един служител се падат по шестстотин обекта. Дори този чиновник да не спи, да не яде и всеки божи ден да обикаля по един обект, на него ще са му необходими близо две години само за да види очи в очи поверените му паметници. Истината е, че експерт от София никога не е стъпвал на деветдесет процента от войнишките паметници в страната. Столичните чиновници работят изцяло на сляпо, заровени в папки с хартиени доклади, които местните власти им изпращат веднъж на петилетка.

За да бъде хаосът пълен, държавата е създала тромава и тежка пирамидална система от комисии, която функционира предимно като филтър за отхвърляне на искания. Във всяка от двадесет и осемте области на България съществува Областна комисия „Военни паметници“, оглавявана от съответния областен управител. В нея влизат представители на министерствата, музеите и общините. Когато даден кмет види, че паметникът в центъра на селото му се разпада, той подава проект до областната комисия. Областната комисия заседава, преглежда хартиите и ако благоволи, ги препраща нагоре към София. Там междуведомствена комисия от Министерството на отбраната и Министерството на финансите решава кой да живее и кой да бъде оставен на произвола на природните стихии. Десетки кметове споделят неофициално, че са се отказали да кандидатстват, защото процедурите по съгласуване отнемат години, а накрая или получават мълчалив отказ, или им подхвърлят сума, която не покрива дори изготвянето на количествено-стойностната сметка.

Още по-циничен е парадоксът с така нареченото двойно подчинение. Понеже повечето възпоменателни знаци за войните от 1885 до 1945 година са обявени за културни ценности, всеки техен ремонт трябва задължително да мине през съгласуване с Националния институт за недвижимо културно наследство към Министерството на културата. Там проектите потъват с месеци и години в прословутите безкрайни опашки от чакащи преписки. Получава се перфектният институционален пинг-понг. Общината вдига рамене и казва, че няма пари и чака държавата. Министерството на отбраната казва, че бюджетът е ограничен и чака одобрение от Министерството на финансите. Министерството на културата пък бави съгласуването, защото няма капацитет. През това време дъждовете, студовете и ерозията си вършат работата. Паметниците се напукват, паметните плочи с имената на загиналите се рушат и падат, бронзовите релефи биват крадени за скрап, а светините тихо се превръщат в опасни за преминаващите граждани руини.

Най-мрачната част от тази тиха капитулация на държавата обаче е тенденцията за тихомълком прочистване на регистрите. Когато парите не стигат, а администрацията е затънала в хаос, най-лесното решение е да намалиш броя на обектите, за които носиш отговорност. На заседания на областните комисии в страната все по-често започват да се прокрадват предложения за изваждане на конкретни паметници от официалния списък на военните паметници под предлог, че не отговаряли на тясното, буквоедско тълкуване на закона. Когато един такъв монумент бъде изтрит от регистъра, държавата се отървава от всякакъв ангажимент към него. Той моментално се превръща в паметник-сирак. Нито военното министерство му дължи стотинка, нито културното министерство го пази със специален режим, а кметството, на чиято територия се намира, просто го оставя да обрасне в бурени и тръни.

Така пред очите на цялото общество се разиграва една грозна, национална фалшификация. От едната страна имаме помпозни военни паради, гвардейски маршове, високопарни слова за героизъм и патриотично възпитание на младежта. От другата страна имаме реалността на българската провинция, където паметниците на героите от Сливница, Булаир, Одрин, Тутракан и Страцин са оставени на милостта на времето, подпомагани с по 130 лева на петилетка и поверени на петима безсилни чиновници в столицата.

Тази система не просто не работи. Тя е морално фалирала. Докато държавата намира стотици милиони за съмнителни обществени поръчки, за представителни разходи, за ведомствени луксове и за безкрайно раздути чиновнически апарати, паметта за хилядите обикновени българи, оставили костите си по бойните полета, е сведена до счетоводна грешка в края на бюджета. Ако това безсрамие продължи още няколко години, на следващите юбилейни годишнини политиците няма да има пред какво да поднасят венците си, защото самите паметници просто ще са се превърнали в купчина безформени камъни. И тогава никакви гръмки речи няма да могат да скрият факта, че сме нация, която е предала собственото си минало за жълти стотинки.