Има една София, която не е в черно-белите фотографии на нашите прадядовци, нито в пожълтелите спомени за „царското време“. Тя е по-млада, по-жива и все още пулсира под клепачите ми, когато затворя очи, за да избягам от днешния пластмасов и изкривен пейзаж. Това е София на моя дух – градът, в който центърът не беше просто географска точка или декор за политически театър, а самото сърце на битието ни.

Липсва ми онази София, която не беше „смачкана“. Днес, когато минавам по жълтите павета, усещам как градът е притихнал под тежестта на поредната вълна от крясъци. Центърът стана заложник на вечно недоволните, на професионалните протестиращи, които превърнаха „триъгълника на властта“ в бойно поле на егото си, заличавайки уюта на градското пространство. Градът се превърна в транзитна зона за лозунги, в която архитектурата е просто гръб за транспаранти, а достойнството на старата сграда – фон за поредния флашмоб.

Боли ме от набезите на „градските иноватори“. Онези, които с математическа студенина и липса на усет решиха, че могат да „ремонтират“ душата на града. Те сложиха еднакви пейки, които не канят за разговор, подредиха плочки, които се клатят под стъпките на историята, и осветиха улиците с LED светлина, която няма нищо общо с мекото, кехлибарено сияние на софийската вечер. Тези „иноватори“ донесоха със себе си една стерилност, която убива патината. Те гледат на София като на проект в Excel, а не като на жива тъкан, която изисква обич, а не просто бюджет.

А София… София имаше дух, който не се поддаваше на проектиране. Спомням си вечерите, в които „Раковски“ не беше задръстена от нервни клаксони, а беше „улицата на театрите“ не само по име, но и по усещане. Имаше една осоенна тържественост в това да се разходиш от „Кристал“ до Военния клуб. Въздухът миришеше на печени кестени, на липи и на онази благородна прах, която само старите европейски столици притежават.

Центърът беше красив, защото беше цялостен. Сградите на „Шишман“ и „Ангел Кънчев“ не бяха просто имоти, те бяха пазители на истории. Входовете им, с тежките дървени врати и месингови дръжки, водеха към светове, в които се говореше тихо, четеше се много и се живееше с вкус. Тогава софиянецът не беше титла по местоживеене, а състояние на духа. Беше способността да поздравиш непознат, да се слееш с ритъма на града, без да се опитваш да го подчиниш на собствената си арогантност.

Сега духът на центъра е притиснат между метални заграждения и евтин кич. Старите кафенета, където се раждаха идеи, бяха заменени от вериги за бързо хранене, които излъчват еднаква миризма от Лондон до Токио. Но моята София още е там, скрита под повърхността. Тя е в орнаментите на къщите, които никой вече не забелязва, в тишината на малките вътрешни дворове, където времето е спряло, и в достолепието на „Света София“, която е видяла всичко и ще надживее и днешните рушители.

Възхвалявам този дух – духа на истинската София, която е аристократична не по произход, а по възпитание. Тя не е шумна, тя е дълбока. Тя не е модерна в смисъла на последната мода, тя е вечна. Липсва ми усещането, че центърът ми принадлежи и аз му принадлежиш, че сме в съучастие на красотата. Днес градът ми се струва уморен от експерименти и от хора, които го ползват само като сцена за своите малки, мимолетни битки.

Но аз отказвам да я забравя. Ще продължа да търся онази София, която не е „смачкана“, онази, в която центърът е храм на културата, а не пазар на суетата. Защото един град е толкова голям, колкото е голяма паметта на неговите жители. И докато ние помним мекотата на залеза над Витоша, пречупен през комините на стара София, градът ще живее. Въпреки протестите, въпреки „иновациите“, въпреки всичко. Защото София е любов, а любовта не се ремонтира – тя просто се пази.

Автор: Кирил Господинов