Слънцето над Слънчев бряг през август 2005 година не предвещаваше нищо необичайно, освен задушната мараня, която тегнеше над черноморското крайбрежие. В „Мултиплейс“ музиката пулсираше със затихващия ритъм на лятото, а в центъра на вниманието, както винаги, беше той – Георги Илиев. Човекът, който бе наследил една престъпна империя от пепелта на прехода, изглеждаше недосегаем. Но куршумът, дошъл от мрака на околните храсти, сложи край на една ера, която започна с борчески трика и завърши с десетки трупове, постлали пътя на българския капитализъм. Разследването на „Свободният канал“ www.sik.bg се връща назад към корените на това насилие, за да разплете мрежата от поръчкови убийства, превърнали групировката ВИС-2 в синоним на държава в държавата.

Всичко започна с една мечта за мощ, родена в залите по борба. Васил Илиев, по-големият брат и идеологът на организацията, беше човекът, който разбра, че вакуумът след 1989 година е идеалната почва за нов вид феодализъм. В началото бяха кражбите на коли и охраната на обекти, но бързо се премина към мащабното застраховане, което всъщност беше добре маскиран рекет. Първият голям трус за империята дойде на 25 април 1995 година. Васил Илиев бе застрелян в своя бял мерцедес на път за ресторант „Мираж“. Това убийство остава знаково, защото то беше първият ясен сигнал, че правилата на играта се променят. До този момент борците се смятаха за господари на улицата, но екзекуцията на Васил показа, че над тях стоят по-големи интереси – политически или икономически структури, които не се колебаеха да премахнат лицето на прехода, когато то стане твърде разпознаваемо или неудобно. Смъртта му не просто обезглави ВИС-1, тя роди ВИС-2 и изстреля Георги Илиев на върха.

Георги, за разлика от брат си, притежаваше харизмата на филмова звезда и безпощадността на римски император. Под негово ръководство групировката се трансформира от банда с анцузи в корпоративна структура с бели якички, макар методите да останаха същите. През 90-те години София и морето станаха арена на истинска война. Всяко преразпределение на наркопазари или контрабандни канали завършваше с престрелка. Името на ВИС беше свързано с редица показни екзекуции, които разтърсиха общественото мнение. Спомняме си за убитите по-ниски нива в йерархията, които бяха чистени като ненужен баласт, когато интересите на върха се сблъскваха. Наркоразпределители, дребни дилъри и охранители изчезваха или биваха намирани в канавките, докато лидерите пиеха шампанско в „Домби“ или „Найт флайт“.

Разследванията на „Свободният канал“ www.sik.bg показват, че нито едно от тези убийства не е било случайно. Те бяха част от една жестока стратегия за монопол. Конфликтът със СИК, другата голяма мощ в подземния свят, беше основният двигател на насилието. Макар официално да се говореше за мирни споразумения, под повърхността вреше. Убийството на Пантелей Пантелов, известен като Поли Пантев, на остров Аруба през 2001 година, беше поредният пирон в ковчега на сигурността. Макар Пантев да гравитираше около различни структури, смъртта му беше свързана с откраднат кокаин, което отново насочи прожекторите към каналите, контролирани от висаджиите. Всеки път, когато някой се опитваше да играе собствена игра извън одобрението на Главния, възмездието беше бързо и окончателно.

Списъкът с жертвите, свързани директно или косвено с интересите на ВИС, е дълъг и кървав. Тук влизат имена като Иво Карамански, „Кръстника“, чиято смърт през 1998 година премахна един от основните конкуренти и дразнители на братя Илиеви. Смъртта на Мето Илиянски, който изчезна безследно през 2003 година, остава една от най-големите мистерии. Мето беше „мозъкът“ на финансовите операции и отговаряше за разпределянето на огромни суми. Неговото изчезване се тълкуваше като опит на Георги Илиев да прочисти вътрешните редици или като бягство на човек, който знае твърде много. Истината обаче е, че в този свят няма случайни изчезвания – има само добре планирани финали.

Но голямата трагедия, или може би логичният край, настъпи с убийството на самия Георги Илиев. Вечерта на 25 август 2005 година той празнуваше победата на своя футболен отбор „Локомотив“ Пловдив. В момента, в който се изправи да говори по телефона на терасата на „Мултиплейс“, снайперист го улучи право в сърцето. Този изстрел не само уби последния голям бос на прехода, той сложи край на мита за недосегаемостта на ВИС. Теориите за неговата смърт са десетки – от отмъщение за убийството на Фатик (Филип Найденов), през конфликт с руската мафия, до поръчка от високите етажи на властта, която вече нямаше нужда от компрометирани посредници. Смъртта на Главния беше финалният акорд в една симфония от насилие, която продължи повече от десетилетие.

Парадоксално е, че след убийството на Георги Илиев, империята ВИС не се разпадна веднага, а започна да се размива в легалния бизнес. Капиталите, натрупани чрез кръв и страх, намериха пристан в туризма, строителството и спорта. Но сенките на миналото остават. Разследващият екип на www.sik.bg открива, че много от свидетелите на онези години все още предпочитат мълчанието. Страхът е наследството, което братя Илиеви оставиха след себе си. Те не бяха просто престъпници, те бяха продукт на едно време, в което държавата беше абдикирала от функциите си, а законът беше просто дума, написана на хартия, която не струваше нищо пред калибъра на „Калашников“.

Анализирайки хронологията на убийствата, става ясно, че ВИС беше структура, която се самоизяждаше. Вътрешните борби за власт и параноята на лидерите често водеха до екзекуции на собствени кадри. Всеки, който проявяваше твърде много амбиция или показваше признаци на слабост, биваше отстраняван. Това беше затворен кръг, в който единственият изход беше или затворът, или гробищата в Бояна. Висшите ешелони на групировката знаеха, че живеят на заем и че всеки луксозен обяд може да бъде техният последен. Този фатализъм се превърна в част от тяхната култура, в техния „художествен акцент“ върху смъртта, която те приемаха като част от професионалния риск.

Днес, години по-късно, споменът за ВИС-2 и братя Илиеви е смесица от носталгия по „силните момчета“ и ужас от беззаконието. Гробовете им са места за поклонение на една затихваща субкултура, но истинското им наследство е в модела на управление, който те наложиха – моделът на задкулисието и бруталната сила. Поръчковите убийства, свързани с групировката, в по-голямата си част останаха неразкрити. Извършителите често биваха убивани скоро след поръчителите, за да се прекъсне веригата от доказателства. Така правосъдието остана само мит, а истината беше погребана заедно с жертвите.

В заключение на това разследване, публикувано в „Свободният канал“ www.sik.bg, трябва да признаем, че историята на ВИС е историята на съвременна България – болезнена, противоречива и изпъстрена с кръв. Васил и Георги Илиеви не бяха просто босове, те бяха символи на един провален преход, в който силата беше единствената валута. Техният край беше толкова зрелищен, колкото и възходът им, оставяйки след себе си въпроси, на които вероятно никога няма да бъде отговорено напълно. Но докато морето продължава да мие бреговете на Слънчев бряг, легендата за тях ще продължава да живее в шепота на онези, които помнят времето, когато куршумите бяха по-силни от думите. Империята може и да е паднала, но белезите, които остави върху снагата на обществото, все още кървят, напомняйки ни, че никое богатство, изградено върху трупове, не може да донесе истински мир. Кръвта по пясъка може и да е изсъхнала, но паметта за нея е вечна, а истината, колкото и да е горчива, трябва да бъде изричана, за да не се повтаря кошмарът на деветдесетте.