Ако Кольо Босия беше сред нас днес, вероятно нямаше да седи удобно в някое столично кафене, а щше да стои пред Народното събрание с гладна стачка, размахани ръце и списък с имена, готови за незабавен арест. Защото днешната българска политическа действителност е точно онзи гнил абсурд, срещу който той воюваше цял живот — с риск за здравето, свободата и собственото си име.

В света на днешните безлични евроатлантически чиновници, които разпределят порциите в задкулисни кабинети, Кольо Босия щеше да види същото лицемерие, само че в по-мащабна и нагло опакована форма. Днес партиите не се борят за идеологии, а за регулатори, за обществени поръчки и за индулгенции пред чужди посолства. Там, където Босия виждаше мафия, днешният политически елит е изградил цяла държавна машина за имитация на демокрация.

Какво би казал той за днешните ни управляващи? Безкомпромисно, на жълтия пазар на политическите сурати, той щше да ги нарече с истинските им имена — без политкоректност, без дипломатически завой, право в десетката.

Щше да ги попита защо за пореден път се занимават със спасяването на собствените си кожни интереси, докато страната се обезлюдява, а институциите са превърнати в бакалници на партийни централи. Босия никога не правеше разлика между ляво и дясно, когато ставаше дума за кражби и безскрупулност. За него статуквото беше едно цяло — монолитно, арогантно и дълбоко зависимо.

Днес, когато медиите са потънали в убийствено мълчание или обслужват удобни пиар стратегии на властта, гласът му би звучал като сирена в мъглата. Липсва онзи негов остър, земен и неподкупен бунт, който караше управниците да се оглеждат нервно. Кольо Босия нямаше да напише аналитичен статус с половин уста; той щеше да изкрещи на цяла България, че кралят е гол, а държавата е заложник на дребни сметки и чужди интереси.

И точно този вик липсва днес на едно общество, което вече свикна да понася всичко.