Маските паднаха: Как ни продават политически памфлети под етикета на „велика литература“
Време е някой да изрече на глас неудобната истина, която литературният и медиен елит в България години наред грижливо замита под килима с фалшив блясък, помпозни премиери и дежурни аплодисменти. В продължение на десетилетие българският читател е системно облъчван с една внимателно конструирана илюзия – митът за непогрешимия, духовен и надпартиен интелектуалец, който се завръща от далечна Америка, за да отвори очите на „заблуденото“ и „потънало в апатия“ българско общество. В епицентъра на тази мащабна кампания стои Захари Карабашлиев – фигура, превърнала се в емблема на странния хибрид между комерсиален издателски директор, политически активист и автор на романи, които претендират да бъдат нравствен компас за цяла една нация. Но когато свалим лустрото на рекламните клипове, скъпите корици и контролираните интервюта, лъсва една смазваща реалност. Зад гръмките фрази за свобода, хуманизъм и европейски ценности се крие агресивно налагане на предварително сдъвкани политически тези, суров конфликт на интереси и литература, която не лекува раните на обществото, а целенасочено го разделя на „правилни“ и „грешни“ хора.
Погледнете романа „Хавра“, представян като монументален връх и шедьовър на нашето време. Още самото му заглавие и работната му концепция крещят за грандиозна претенция: да ни разкаже за свободата – онази, изстраданата през XIX век, и другата, пропиляната в съвременна България. Но какво всъщност получава редовият читател, когато разгърне тези стотици страници? Вместо психологическа дълбочина и автентично човешко вълнение, върху него се изсипва студен, назидателен душ от морално високомерие. В света на Карабашлиев няма нюанси, няма живи хора от плът и кръв с техните истински драми и лутания. Там всичко е грубо разчертано по шаблон: добрият, просветен и морално чист герой, попил мъдростта на цивилизования Запад, се изправя срещу едно безнадеждно мутризирано, озлобено, провинциално и прогнило българско блато. Цяла Варна, а през нея и цяла България, е нарисувана с най-черните възможни краски като феодално владение, населено от корумпирани чудовища и безгласни овце. Това не е художествено изследване на действителността. Това е художествена присъда, произнесена от позицията на съдник, който отказва на собствения си народ правото на достойнство.
Тук възниква най-страшният литературен и етичен въпрос: може ли една книга, която уж е посветена на свободата, да бъде толкова художествено несвободна и тиранична към читателя? Големите майстори на перото винаги са оставяли пространство на човека с книга в ръка сам да преживее катарзис, сам да претегли греховете и добродетелите на героите и сам да стигне до истината. В „Хавра“ такова пространство няма. Авторът е решил всичко предварително. Той е раздал моралните етикети, посочил е с пръст враговете и е натиснал читателя в тесния коридор на собствените си политически симпатии. Дори сериозната литературна критика, онази независима част от нея, която не се страхува от издателския гняв, не спести истината за този фалш. Владимир Трендафилов безпощадно определи творбата като разпадащ се „роман-кентавър“ – тромаво, пренатоварено съшиване на две отделни истории, което издава единствено болна амбиция за епичен мащаб, но не и вътрешна органичност. Други критици директно определиха книгата като недоработена и клаустрофобична. Но тези трезви гласове бързо бяха заглушени от фанфарите на организирания пиар и ведомствените награди.
Но истинският фарс започва, когато съпоставим публичните декларации на автора с безспорните факти от неговата биография. Когато през годините Карабашлиев бива притиснат за политическите си послания, той с елегантен жест на обидена невинност заема позата на абстрактен философ. За романа „Опашката“ той невъзмутимо заявява, че неговата позиция е единствено „позицията на хуманизма“, а писателите трябвало само да разказват и да вълнуват, докато политиците били тези, които внушават. Колко трогателно, нали? Само че паметта на обществото не е толкова къса. През същата тази 2017 година, когато излиза прословутата „Хавра“ с нейния яростен антикорупционен патос, името на Захари Карабашлиев съвсем официално и черно на бяло фигурира в инициативния комитет за учредяването на политическа партия „Да, България“.
Как така от сутрин до обед си партиен строител, участваш в налагането на конкретна политическа сила и даваш интервюта в качеството си на учредител, а от обед до вечер се превръщаш в „политически необвързан“ жрец на чистия хуманизъм? Това разминаване не е просто невинна забрава, то е фундаментално лицемерие. Когато политическите тези от партийните събрания се пренесат директно върху страниците на художествените книги, читателят не купува роман, а заплаща за партийна брошура, маскирана като белетристика. И когато същият този автор по-късно, при шумни скандали в Народния театър, пламенно проповядва, че партийните пристрастия нямат място в културните институции, а веднага след това се оправдава с политическата ангажираност на Ботев и Яворов, абсурдът става пълен. Удобно е, когато собствената ти партийност се нарича „свят граждански дълг“, а чуждата – „недопустимо политическо вмешателство“.
Още по-дълбока и тревожна е темата за институционалната власт и парите, които циментират този фалшив авторитет. От 2014 година Карабашлиев заема ключовия пост на главен редактор в издателство „Сиела“ – огромна търговска машина, контролираща книжния пазар, вериги от книжарници и разпространителски канали. Тук въпросът не е просто за добър вкус, а за елементарна етика и прозрачност. Нормално ли е човекът, който определя издателската политика, който решава кои млади и талантливи автори да видят бял свят и кои да останат в кошчето, да бъде едновременно с това най-агресивно рекламираният, най-бутаният по витрините и най-продаваният автор на същото това издателство? Кой одобрява рекламните бюджети за собствените му книги? Кой определя колосалните тиражи? Дали неговите ръкописи минават през същата ситна цедка и безпощадна редакторска сеч, през каквато минават текстовете на редовите български писатели? Когато си едновременно шеф и автор, границата между творчески успех и брутална търговска доминация се изтрива напълно.
А какво да кажем за скандалното самопризнание на автора пред медиите, че при подготовката на своите криминално-политически сюжети се е сдобивал и е чел съдебни документи, до които по закон не би трябвало да има никакъв достъп? Откога използването на изтекли прокурорски постановления и вътрешна информация със сменени имена се нарича висше художествено майсторство? Това е директна капитулация пред евтината жълта сензация, пред желанието да се извадят кирливи ризи за сметка на реалното творческо въображение. Вместо изграждане на пълнокръвни образи, получаваме литературно копипействане на следствени материали, пакетирани като откровение за съдбата на нацията.
Най-голямата драма в цялата тази история обаче не е личността на един автор или комерсиалният успех на една издателска къща. Голямата трагедия е, че подобни проекти нанасят тежък удар върху духовния гръбнак на българския читател. Години наред ни се внушава, че сме провалени, че сме безнадеждно изостанали, че нямаме сили сами да подредим дома си, ако някой просветен ментор не дойде отвън, за да ни посочи грешките. Тази литература не вдъхва вяра, не съгражда мостове, не вдъхва гордост от историческото битие на народа ни, а насажда комплекс за малоценност, апатия и дълбоко презрение към собствените ни корени. Когато националните идеали и вековните борби за свобода се сведат до евтин фон за разчистване на съвременни политически сметки, културата спира да бъде убежище на духа. Тя се превръща в машина за индустриален цинизъм, в която читателят е просто бройка в тиража, а българската душевност – разменна монета за власт, слава и корпоративно влияние. Време е да спрем да ръкопляскаме на голия цар и да потърсим онази истинска, честна литература, която не поучава с менторски тон от телевизионния екран, а говори тихо, мъдро и с истинска обич към човека.
ЗАЩО ТОЗИ „ЛИТЕРАТУРЕН“ ЦИРК НИКОГА НЕ МОЖЕ ДА СЕ РАЗГЪРНЕ В АМЕРИКА?
За да бъде картината пълна, нека погледнем отвъд океана – към държавата, която толкова често ни се дава за пример за свобода, пазарна икономика и върховенство на закона. Какво би се случило в Съединените щати, ако водещ редактор в гигантско издателство използва ресурсите на компанията, за да налага собствените си политически текстове, докато същевременно е свързан с партийни проекти и черпи публично влияние?
В американската реалност подобен конфликт на интереси би предизвикал мигновено корпоративно и етично разследване. Там издателският бизнес и медийната среда работят при строги стандарти за прозрачност. Ако даден автор и издател действа едновременно като политически агитатор и използва институционалното си положение за личен пазарен триумф, реакцията на регулаторите и критиката е безпощадна. Репутационната щета би довела до автоматично отстраняване от длъжност, защото за американския пазар доверието и липсата на скрити зависимости са водещ капитал.
Още по-категоричен е въпросът с финансирането и влиянието на чуждестранни организации и фондации. В САЩ още от 1938 г. действа изключително строг федерален закон – Законът за регистрация на чуждестранните агенти (FARA). Този нормативен акт изисква всяко физическо или юридическо лице, което разпространява информационни материали, лобира или се опитва да влияе върху общественото мнение и политическия процес с чуждестранно финансиране или в интерес на външни субекти, да се регистрира официално в Министерството на правосъдието. Всяка получена сума, всяка организирана конференция, всяка отпечатана брошура или книга подлежи на пълен публичен отчет. Прикриването на подобни зависимости или представянето на платено чуждо влияние като „спонтанна гражданска позиция“ се наказва с тежки финансови санкции и дори с ефективни присъди.
Оставете коментар