ДЪРЖАВАТА НА ТРОЯНСКИТЕ КОНЕ: КАК ХАЙТОВ ПРЕДВИДИ ГОЛЕМИЯ ТЪРГ НА БЪЛГАРСКАТА ДУША

Седя и чета стари вестници, жълти листове от деветдесетте години, интервюта, избледнели стенограми и една книга, която днес никой не смее да цитира на висок глас, за да не му лепнат етикет. Книгата се казва „Троянските коне в България“, а авторът е Николай Хайтов. Оня същият – коравият родопчанин с каскета, дето знаеше тежестта на думите, цената на земята и вкуса на изворната вода. Човекът, когото модерният жълтопаветен елит отдавна се опита да избута в ъгъла като някакъв провинциален фолклорен анахронизъм, като стар заядлив дядо, дето не разбира от глобализъм, свободен пазар и брюкселски директиви.

Само че като отвориш тия текстове днес, от дистанцията на трийсет години разпад, те удря ток. Защото това не е просто литература или старческа жлъч. Това е дисекция. Това е криминална хроника на едно национално предателство, извършено посред бял ден, пред очите на ошашавения от глад и инфлация български народ.

Спомняте ли си какво беше през 90-те? Държавата се свиваше като шагренова кожа. Фабриките се режеха за скрап, селата опустяваха, хората брояха стотинките за хляб и кисело мляко, а държавните институции просто вдигнаха ръце и казаха: „Оправяйте се, ние вече сме капитализъм.“ И точно в тоя момент, когато държавата абдикира от най-святото – от училищата, от читалищата, от театрите, от книгите, от паметта – на прага се появиха те. Спасителите с белите якички. Чичковците с куфарчетата, пълни с долари и марки. Фондациите.

Хайтов беше един от малцината, които не се наведоха да целунат ръката, която подаваше грантовете. Той видя механизма още в зародиш и го описа с хирургическа прецизност: държавата умишлено или от глупост освобождава територия, а на нейно място веднага се настанява чуждият частен интерес. Не като завоевател с танкове – танковете са скъпи и шумни. Настанява се с „проекти“, със „семинари“, с „тренинги“ за млади лидери и със стипендии за послушни интелектуалци.

„Разколът започна, когато на мястото на държавата като меценат се появи фондацията на Сорос „Отворено общество“, пишеше Хайтов. И беше безпощадно точен. Защото какво направиха тези пари? Те разцепиха българската интелигенция на две. От едната страна останаха гладните, смачканите, онези, които продължаваха да пишат за българската земя и история по неотоплените си кухни. От другата страна се пръкна една нова, изкуствено напомпана каста – т.нар. „елит“. Шепа хора, които бързо разбраха откъде духа вятърът и на какъв език трябва да се говори, за да капне парата. Обявиха ги за модерни, за европейци, за носители на новото мислене. Дадоха им трибуни, вестници, списания, телевизионно време.

Хайтов наричаше това „Четвърти интернационал в пазарни условия“. И беше дяволски прав. Едно време Москва определяше коя книга е партийно правилна, а през 90-те това започна да го прави донорът отвъд Океана или от Западна Европа. Формулата е проста, стара колкото света: „Който плаща обеда, той поръчва музиката.“ Само че тук музиката не беше просто фонов шум, а погребален марш за българското национално самосъзнание.

Вижте за какво алармираше този човек още тогава. Той не говореше с общи фрази. Хайтов вадеше цифри, имена, конкретни казуси. Говореше за овладяването на списания като „Литературен форум“, за битката за къщата на Яворов – представете си, светинята на българската поезия да се превръща в разменна монета за чужди пари и чиновнически амбиции! Говореше за стотиците хиляди долари, изсипани в писателски сдружения, чиято единствена цел беше да маргинализират класическата българска традиция и да я заменят с безличен, стерилен постмодерен буламач.

Но най-страшната му битка, онази, заради която го обявиха за фашист и националист, беше за душата на Родопите и за децата в българските училища. Хайтов предупреждаваше: „Да промениш съзнанието на хората чрез образованието, е най-угодно, най-евтино, пък и най-лесно.“ Когато външни фондации започнаха да пишат учебниците ни по история, когато започнаха да подменят понятията, когато „турското робство“ стана „съжителство“, а българските герои бяха изкарани съмнителни балкански разбойници – Хайтов викаше с цяло гърло. Той видя как тихомълком се наливаха пари в проекти, които да доказват, че българите мюсюлмани са някакъв отделен, различен етнос, как се подготвя почвата за бъдещо разцепление и вътрешни конфликти.

Днес, когато гледаме резултатите – функционално неграмотни поколения, които не знаят кой е Ботев и къде е Шипка, но знаят как се кандидатства по европейски грант за джендър толерантност – думите на Хайтов звучат като смразяващо пророчество. Ние станахме точно това, от което той се боеше: „пазарен полигон и бананова република“. Територия без собствена воля, чиито интелектуалци са на ясла при чужди господари, а политиците й чакат указания от чужди посолства.

Хайтов казваше простичко: „Ние не се продадохме, не протегнахме ръка, не се помолихме, пък и не получихме нито една стотинка от фондации.“ Това за него не беше поза, беше въпрос на чест. Защото знаеше, че вземеш ли първия долар, ти вече не си свободен глас. Ти си говорител на чужда воля. Ти си кондуктор във влак, който кара народа ти към културна амнезия.

Днес Николай Хайтов го няма. Няма ги и авторитетите от неговия калибър – онези чепати, неудобни старци, които не се страхуваха да застанат срещу целия поток от политкоректна помия и да кажат: „Царят е гол, а парите ви са мръсни.“ На тяхно място имаме полирани коментатори, инфлуенсъри и „експерти“ на заплата към дузина неправителствени организации, които ни обясняват по сутрешните блокове колко е хубаво да нямаш корен, да нямаш граници и да се срамуваш от предците си.

Троянските коне отдавна не са пред портите. Те са вътре. Разтовариха търбусите си, настаниха се в министерствата, в университетите, в медиите и в учебните програми. И бавно, методично, с усмивка и европейски грантове, довършват онова, за което Хайтов ни предупреждаваше преди три десетилетия – пълната подмяна на българската памет.

Въпросът е само един: остана ли изобщо някой зад крепостните стени, който да помни кой е? Или просто чакаме следващия транш, за да напишем финалния отчет на проекта, наречен „България“?