АНАТОМИЯ НА ЕДИН ХИЩНИК: КАК ЧЕКИСТЪТ С ПРЕЧУПЕНО ЧУВСТВО ЗА СТРАХ ПРЕВЗЕ КРЕМЪЛ

Изповедите на младия Владимир Владимирович в зората на новия век – циничният пазарлък за човешки животи, парализиращият спомен от Дрезден и сенките на миналото, които предначертаха съдбата на Европа

Явор Станев

Първо европейско разследване на забравените стенограми от 2000 г. – циничният пазарлък с човешки животи, уличният закон за първия удар и зловещото „Няма да ви кажа!“, което взриви съдбата на континента

Властта в Русия никога не е била просто политика, драги ми читателю, тя винаги е била диагноза. И ако някой днес, зашеметен от грохота на ракетите и геополитическия разлом, разделящ Европа на две, се чуди откъде точно изпълзя днешният хладен кремълски стопанин, трябва да се върне четвърт век назад. Там, в онези мътни седмици на ранната пролет на 2000 година, когато разпадащата се империя на Елцин береше душа, двама руски журналисти – Наталия Геворкян и Андрей Колесников – седнаха срещу едно слабовато, невзрачно подполковниче от КГБ, на което току-що бе връчен ядреният куфар. Седнаха да разговарят общо едно денонощие, а от стенограмата на тези разговори, публикувана тогава с претенцията за биографична невинност, днес капе чист, неразреден цинизъм. Това не беше просто интервю за тогавашния вестник „Комерсантъ“, а раждането на политическия хищник пред очите на света.

Още тогава в коридорите на властта се говореше под сурдинка, че това момче от питерските комуналки носи в досието си една зловеща, парадоксална бележка от ведомствените психолози на Лубянка: „занижено чувство за опасност“. Путин не го отрича пред репортерите. Напротив, признава го с онази ледено спокойна усмивка на човек, който знае, че дефектът всъщност е най-страшното му оръжие. В света на тайните служби липсата на страх те прави негоден за дипломация, но в руската джунгла на прехода тя се оказа златният билет за абсолютната власт. Когато едно хлапе отива направо в приемната на КГБ на „Литейни 4“, за да пита как се става шпионин, а после методично следва съвета на дежурния офицер да учи право, това не е просто детска мечта по съветския филм „Щит и меч“. Това е желязна фиксация. Фиксация в системата на насилието и контрола, която по-късно ще превърне цялата държава в свое лично копие.

Най-откровеният, направо смразяващ момент в онези разговори обаче е отношението му към човешкия живот и свободата на словото, персонализирани в драмата с кореспондента на радио „Свобода“ Андрей Бабицки. Журналистът бе отвлякъл вниманието на цял свят с безкомпромисните си репортажи от обсадения Грозни, показвайки зверствата на Втората чеченска война, и затова си плати. Руските спецслужби го арестуваха, а после го хвърлиха на чеченските полеви командири като разменна монета. Чуйте само как разсъждава бъдещият самодържец за съдбата на един свой съгражданин: Бабицки не бил никакъв журналист, а съучастник на бандитите, защото описвал как се режат глави. „Това, което правеше Бабицки, е много по-опасно от стрелбата с автомат“, отсича Путин без капка колебание. За него законите спират да важат в мига, в който прекрачиш линията на държавния интерес, както той самият го разбира. Размяната на един неудобен пишещ човек срещу петима пленени войници му се струва не просто нормална, а превъзходна сделка. „Стрелянето по хора е безсмислено, но да получим за този петима наши – това е напълно приемливо“, реди хладнокръвно бъдещият президент. Ето го генезисът на руската държавна доктрина: журналистиката е престъпление, ако не възпява щиковете, а гражданинът е просто разходен материал в пазарлъка на генералите.

И докато светът наивно се надяваше, че Русия върви към демокрация, самият Путин още тогава разкриваше преклонението си пред старата агентурна мрежа. Думата „сексот“ – онова мракобесно съветско съкращение за секретен сътрудник, станало синоним на подлост и доносителство – за него не носи нищо срамно. Доносът бил фундаментът на държавата, нормален граждански дълг, стига да не е за пари, а по идейни подбуди. Тънката ирония е, че критикувайки старите партийни секретари за техните „вкостенели мозъци“ и глупостта да разгонват с булдозери изложбите на художниците дисиденти през седемдесетте, той всъщност не брани свободата на изкуството, а съжалява за липсата на професионализъм на колегите си. Професионалният чекист, по думите му, не трябва да си показва ушите. Той трябва да действа тихо, изкусно, подмолно – да задуши събитието на дисидентите, като прати казионни оркестри да свирят пред паметника, а не като праща милицията на показ. Този урок по мимикрия Путин усвоява до съвършенство и го прилага десетилетия наред, докато приспиваше европейските лидери с разговори за партньорство, докато тихо възстановяваше имперската машина.

Всичко това обаче щеше да бъде просто сух спомен от архивите, ако не беше онази дълбока, незарастваща психологическа рана от зимата на 1989 година в Дрезден. Това е моментът, който го дефинира завинаги. Докато разярената германска тълпа щурмува вилата на КГБ след падането на Берлинската стена, младият майор излиза на прага да лъже, че е обикновен военен преводач, докато зад гърба му горят чували с секретни досиета. Той звъни в съветския щаб с молба за танкове, а оттам му отвръщат с убийственото: „Москва мълчи“. Това мълчание на центъра, това внезапно пропадане в бездната, когато осъзнаваш, че държавата зад теб просто се е изпарила за една нощ, ражда травмата на целия му живот. „Тогава у мен възникна усещането, че страната повече я няма“, признава той с глух гняв. Цялата му по-нататъшна кариера – от куфарчето на Анатолий Собчак през директорския кабинет на Лубянка до червения килим в Кремъл – не е нищо друго освен маниакален опит да гарантира, че Москва никога повече няма да замълчи, че центърът винаги ще мачка с олово и огън всяко съмнение в неговата сила.

Зад кулисите на този шеметен възход прозира и циничният му прагматизъм в боравенето с компромати. Спомнете си само как падна неудобният главен прокурор Юрий Скуратов, дръзнал да рови в сметките на Елциновото обкръжение. Путин, тогава шеф на Федералната служба за сигурност, просто влиза в кабинета на президента заедно с Евгений Примаков, слага на масата видеокасетата със записите на „човека, приличащ на главния прокурор“ в компанията на леки жени, и чака. Без шум, без излишни емоции – чист институционален шантаж, маскиран като загриженост за морала. „Прокурорът трябва да бъде образец за нравственост“, заявява той пред репортерите с невъзмутимо лицемерие, докато за своите приближени, затънали в корупционни афери като Павел Бородин, пледира пламенно за „свещената презумпция за невиновност“. Законът за враговете е олово, а за приятелите – вратичка.

По същия начин, с безжалостна улична логика, бе разпалена и втората касапница в Северен Кавказ. Когато журналистите го питат за страховитите слухове, че взривовете на жилищните блокове в Москва и Волгодонск са дело на самите спецслужби с цел да оправдаят новата война, Путин изригва гневно, наричайки това „кучешки брътвеж“. Но веднага след това вади на показ философията на ленинградските улици, от която така и не можа да се отърве: „Това е като с кучето. Знаете, кучето усеща, когато го е страх от него, и задължително ще ухапе. Тук само едно средство може да бъде ефективно – настъплението. Да удариш пръв, но така, че противникът повече да не се изправи.“ Този уличен закон – че ако боят е неизбежен, се удря пръв и в челюстта – се превърна в официална външна политика на една огромна държава, разполагаща с хиляди ядрени бойни глави.

Когато в навечерието на 2000 година болният и сломен Елцин го вика в кабинета си, за да му предаде короната, Путин разиграва театъра на скромността. „Това е доста тежка съдба, не знам дали я искам“, казва той на стария президент. Но същевременно знае, че властта не се отказва, защото на тези географски ширини отказът от власт е равен на политическа и физическа смърт. „Глупаво е да кажеш: не, аз ще си продавам слънчогледови семки“, обобщава той с типичния си пренебрежителен сарказъм. А на финалния въпрос на изумените журналисти – дали след победата на изборите ще промени коренно всичко и ще разчисти сметките с всички – той отсича с насмешливото, по детски зловещо: „Няма да кажа!“.

Днес, двадесет и шест години по-късно, отговорът на този въпрос кънти в цяла Европа. Той промени всичко. Демонтира остатъците от руската свобода, превърна медиите в казармен хор, смаза опозицията и превърна уличното правило за първия удар в глобална трагедия. Ние, българите, които вечно се лутаме в сантименти по „големия брат“ и си затваряме очите пред реалността, трябва да четем тези стари признания с отворени очи. В тях няма мистерия, няма загадка на „руската душа“. Има само един хладен, оперативно подготвен офицер от тайните служби с ампутирано чувство за опасност, който още тогава ни каза точно какво ще направи. Просто нямаше кой да го чуе.

СВЕТИЯТ КРЪСТ, ПАРТИЙНИЯТ БИЛЕТ В ЧЕКМЕДЖЕТО И ОПАСНИТЕ СЯНКИ НА ПРЕХОДА: НЕРАЗКАЗАНИТЕ ТАЙНИ НА КРЕМЪЛСКИЯ ВЛАСТЕЛИН

От тайното кръщение в ленинградската комуналка до срещите с организаторите на кървавия пуч – неподозираните парадокси на един циничен прагматик

Явор Станев

Има детайли в онази пролетна изповед на Владимир Путин от 2000 година, които европейските анализатори и до днес подминават с лека ръка, а точно в тях е закодиран целият шизофренен капан на днешната руска власт. Защото зад фасадата на непоколебимия чекист се крие един потресаващ коктейл от суеверие, скрита религиозност и безпардонен партиен опортюнизъм. Чуйте само личната му изповед за вярата и комунизма. Роден в мрачните ленинградски комуналки, малкият Володя е занесен тайно на кръщение в църквата от майка си и съседката баба Аня – далеч от очите на собствения му баща, който по онова време е заклет секретар на партийната организация в заводския цех. Години по-късно, вече като офицер от тайните служби, той заминава за Йерусалим, за да освети на Божи гроб майчиното си кръстче. Слага го на врата си и признава: „Оттогава не съм го свалял“. Но същият този кръстен православник, когато КПСС се срутва под тежестта на собствения си позор, взема червения си партиен билет и партийната си отчетна карта, прибира ги грижливо в чекмеджето на бюрото и… ги прекръства с ръка. Партийният билет остава там, непокътнат и осветен с кръстен знак – алегория на вечния руски съюз между тайните служби, казионната църква и призрака на съветския тоталитаризъм.

Не по-малко скандална е и картината на неговия пробив в коридорите на уж демократичната власт в Санкт Петербург. Когато Анатолий Собчак – знамето на руската перестройка и професор по право – го кани в екипа си, Путин честно му признава, че не е просто университетски чиновник, а действащ, кадрови офицер от КГБ. Реакцията на големия „демократ“ Собчак е безценна за историята: кратка, нецензурна руска псувня, последвана от пълно пренебрежение към чекисткото минало на новия му помощник. Така органите тихо и елегантно се настаниха в самото сърце на зараждащата се руска демокрация. Когато през август 1991 година танковете на превратаджиите от ГКЧП излизат по улиците на Москва, Путин се оказва в кошмарен конфликт на лоялност. Той подава оставка от КГБ едва в разгара на пуча, но по собствените му думи това разкъсване на връзката с органите е било истинско „пречупване на живота с пукот“. Офицерът, който се гордее, че е бил безупречен и успешен в системата на сигурността, преживява раздялата като тежка житейска трагедия.

А за да разберем истинското му отношение към реформите и свободата, стига да чуем каква ярост блика от думите му по адрес на генерал Олег Калугин – човекът, който първи дръзна да разкрие пред списанията „Огонёк“ и „Московские новости“ мръсните тайни на съветското разузнаване. За Путин Калугин не е дисидент, нито борец за истина, а просто „предател и абсолютен хрантутник“. Той отрича с раздразнение дори възможността Калугин изобщо да го помни от службата в Ленинград, наричайки себе си един от стотиците безименни оперативни работници, които партийните функционери са пренебрегвали. В същото време обаче, когато самият Путин оглавява ФСБ през 1998 година, първата му работа е да търси контакт и да работи в тясно сътрудничество със старите ветерани на Лубянка, включително със самия Владимир Крючков – главатаря на проваления августовски пуч срещу Горбачов.

И тук кръгът се затваря. Докато демократичният свят наивно вярваше, че Русия скъсва със своето кърваво минало, в Кремъл се настани човек, който никога не бе късал със старите си навици. Той просто ги прибра на сигурно място в чекмеджето, прекръсти ги за всеки случай и зачака своя час.