Как „зелената сделка“ по български се превърна в затворено парти за избрани милионери, докато държавата услужливо държи кабела – анализ на www.sik.bg Свободен информационен канал*
Преди броени часове изданието „Капитал“ на бизнесмена Иво Прокопиев публикува поредния си пространен анализ, който с почти академичен тон се опитва да ни убеди, че енергийната трансформация в България е в разгара си и всичко върви по мед и масло. Подредени в чисти таблици и графики, големите играчи в сектора на възобновяемите енергийни източници са представени като визионери, които спасяват планетата с батерии и соларни панели. Но ако човек погледне само милиметър под лъскавата повърхност на тези корпоративни профили, бързо ще установи, че „новата енергетика“ мирише на добре познатите стари схеми. Ние от www.sik.bg Свободен информационен канал се питаме: дали това, за което ни говори официозът на кръга „Капитал“, е реална пазарна еволюция или просто поредното преразпределение на националното богатство под благовидния предлог на декарбонизацията? Въпросът е риторичен, защото когато се вгледате в имената зад „хибридните портфейли“, ще откриете не технологични стартъпи, а ветерани на прехода, които просто са сменили петролните деривати и винпромите с литиево-йонни клетки и силициеви пластини.
Голямата новина тази година е, че батериите вече са по-важни от самото производство на ток. Това звучи модерно, докато не осъзнаем, че този внезапен глад за системи за съхранение не е продиктуван от чист пазарен инстинкт, а от огромната финансова инжекция по Плана за възстановяване и устойчивост. Програмата RESTORE се превърна в шведска маса, на която се подредиха най-богатите хора в държавата. Екипът на www.sik.bg Свободен информационен канал не може да не се запита защо българският данъкоплатец трябва да субсидира с десетки милиони левове безвъзмездна помощ проекти на хора, които притежават цели индустриални империи. Лидерът в класацията „Сантера Ре“ е пряко свързан с основателите на „Винпром Пещера“ – хора, които очевидно имат нюх за това къде текат парите, независимо дали става дума за акцизни стоки или за мегавати. Трансформацията им от производители на алкохол в енергийни гиганти е впечатляваща, но тя по-скоро прилича на бягство към сигурно убежище, където държавата гарантира присъединяването и изкупуването, а ти просто трябва да наредиш панелите върху земята.
Още по-интересен е случаят с новата вълна инвеститори, които влизат в сектора „на чисто“ само с батерии, без дори да имат един работещ соларен парк. Тук блестят имената на братя Велчеви – Милен и Георги. Бившият финансов министър, който някога преструктурираше външния дълг на България, сега очевидно преструктурира собствените си капитали към енергийния арбитраж. Техният фонд ABFA Investments се настанява удобно в нишата на съхранението, прибирайки сериозни грантове от държавата. Това е класическият пример за инвестиционно банкиране, приложено върху националната енергийна мрежа: купуваш евтино, продаваш скъпо, а рискът се поема от инфраструктурата, която всички ние поддържаме. Къде тук е „зелената идея“ и къде е просто чистата спекулация с енергийния дефицит, остава неясно за масовия потребител, който ще плати сметката през мрежовите услуги – тема, която www.sik.bg Свободен информационен канал ще следи отблизо.
Но ако Велчеви са финансовият мозък, то случаят с „Драг холдинг“ на Драган Танев е направо за учебниците по конфликт на интереси. Текстът в „Капитал“ нежно споменава, че бащата на младия енергиен лъв е ключов играч в строителството на енергийна инфраструктура през фирмата ЕМУ. И докато бащата строи мрежата на Електроенергийния системен оператор (ЕСО) срещу стотици милиони левове държавни поръчки, синът се появява като един от най-големите инвеститори, които имат нужда от достъп до същата тази мрежа. Когато директорът на държавното ЕСО е бивш кадър на семейната фирма, присъединяването на нови мощности вероятно става по-лесно, отколкото за всеки друг простосмъртен инвеститор. Това е сърцевината на проблема в българския ВЕИ сектор – мрежовият капацитет е ограничен и за него се бият всички, но накрая „златната жица“ винаги се оказва в ръцете на тези, които имат правилните телефонни номера.
Не можем да подминем и екологичния цинизъм, който прозира зад някои проекти. Примерът с групата „Кронос“ на Димитър Батаков е показателен. Дългогодишният общински съветник от ГЕРБ съчетава бизнеса с ядки, хотели и горива с огромни соларни паркове и батерии. Но докато се представя за радетел на екологията през ВЕИ активите си, същият инвеститор води битки за изваждане на парцели от границите на природен парк „Сините камъни“, за да узакони своите бизнес интереси там. Това е типичното лице на българския олигархичен преход – „зелен“ отпред, за да текат еврофондовете, и безскрупулен отзад, когато става въпрос за държавна земя и природни богатства.
Самият Иво Прокопиев също присъства в този списък чрез „Реналфа“ и „Соларпро“. Макар неговото издание да се опитва да запази обективност, фактът, че той е едновременно издател на водещата икономическа медия и мажоритарен играч в сектора, създава неизбежно усещане за конфликт. Неговият анализ хвали „интегрираните платформи“ и „алгоритмичната търговия“, но удобно пропуска да спомене, че тези сложни технологии са достъпни само за най-големите. Малкият и средният бизнес в България е напълно изхвърлен от тази игра. Ако нямаш 100 милиона евро за батерии и софтуер за високочестотна търговия, ти просто не съществуваш на пазара. „Демократизацията“ на енергетиката, за която толкова се говореше, се превърна в диктатура на големите портфейли.
Дори „старата гвардия“ на соларния бум, олицетворена от Гинка Върбакова, изглежда в момента като технологичен анахронизъм. Нейният огромен парк „Априлци“ произвежда ток, който по обяд често няма кой да купи, защото цените на борсата падат под нулата. Тя е единствената в топ 10 без батерии, което е ясен сигнал от пазара, че времето на „простото боцкане на панели в нивата“ приключи. Сега играта е в това как да се манипулира пазарът през нощта и как да се изсмукват балансиращите услуги, за които плащаме всички ние през сметките за ток.
В крайна сметка анализът на www.sik.bg Свободен информационен канал показва една фасадна реалност. Да, мощностите растат, батериите се множат, но секторът остава непрозрачен, феодализиран и критично зависим от държавната благосклонност. Липсата на единен публичен регистър за собствеността не е случайна – тя позволява на едни и същи хора да стоят зад десетки проектни дружества, прикривайки истинския мащаб на своята доминация. България се превръща в регионален център за съхранение на енергия не заради гениална държавна стратегия, а защото тук процедурите се „смазват“ по-лесно, а контролът върху усвояването на грантовете е по-скоро формалност. Докато ни разказват приказки за декарбонизация и бъдеще без въглища, ние наблюдаваме поредната серия на добре познатия филм „Наши хора в нашия сектор“. Единствената разлика е, че този път декорите са от силиций и литий, а слънцето грее само за тези, които имат ключа за централното разпределително устройство
Оставете коментар