Дисекция на един национален кич, в който Стоичков пее, а логиката е в заслужена почивка

Седя и си мисля – ако Деян Неделчев беше изпял това за разсъмващите се нощи, „БГ Радио“ щеше да се самозапали от естетически ужас, а водещите щяха да прекарат седмица в манастир, за да пречистят ушите си. Но понеже тук имаме Камата и братя Аргирови, нещата са различни. Тук имаме институции. Когато Христо Стоичков каже, че нощите се разсъмват, те се разсъмват веднага, без право на обжалване от страна на астрономията. Текстът на тази песен е толкова „дълбок“, че ако се опиташ да се потопиш в него, рискуваш да си удариш челото в дъното още на първата сричка. Това е класическа лирическа халатура, сглобена от клишета, които са толкова износени, че вече дори не стават за парцали в автосервиз. Започваме с „разсъмването на тъмните нощи“. Това е революционно откритие в областта на оптиката и метеорологията. Досега наивно вярвахме, че нощите просто свършват, но не – те се разсъмват. Вероятно под зоркия поглед на Ицо, който е свикнал да командва парада.

Следва задължителното „стига се делихме, българи сме още“. Този стих е като подправката „пикантина“ – слагаш го на всичко, което няма вкус, и се надяваш публиката да преглътне манджата. В българската естрада има неписано правило: ако не знаеш какво да кажеш, извикай „Българи!“, „Хоро!“ или „Вяра!“. И ето го хорото – универсалното решение на всички демографски, икономически и геополитически проблеми. Според авторите, ако всички се хванем на хорото, животът ни автоматично ще стане по-добър. Явно асфалтирането на пътищата, ниските пенсии и корупцията се лекуват с едно добре изиграно „Еленино“. Това е магически реализъм, пред който Маркес би изглеждал като автор на упътване за пералня. Времето пък върви напред „със пълна пара“, сякаш сме в средата на индустриалната революция и се возим на локомотив, каран от Аргирови, докато Стоичков подхвърля въглища под формата на златни обувки.

Професионалният поглед върху тази „поезия“ разкрива една тъжна истина – това е текст, писан на салфетка в паузата между две ракии. „Да се вземеме във ръце, да станем едно сърце“. Тук вече навлизаме в територията на кардиологичната фантастика. Сливането на няколко милиона души в един орган не звучи като патриотичен акт, а като сценарий за филм на ужасите от осемдесетте години. И всичко това е „за теб, България“. Разбира се, името на родината винаги се използва като универсално оправдение за липсата на талант, ритъм или смисъл. Ако песента беше изпята от Косара Марчинкова или Кичка Бодурова, тя щеше да потъне в архивите на забравата по-бързо от обещание на политик преди избори. Но когато марката „Стоичков“ е отпред, кичът се превръща в национално събитие. Иронично е, че хора, които са дали толкова много на културата и спорта, в залязващото слънце на кариерата си решават, че могат да ни сервират това текстово „дървесата ги боли“. Всъщност, боли ни нас. Болят ни сетивата, боли ни естетическото чувство. Гледаме как големите имена се превръщат в карикатури, само за да ни кажат за стотен път, че трябва да имаме „вяра във доброто“. Мерси, Ицо, ние в доброто вярваме, ама в твоите метафори – трудно. Жалко е, когато легендите се опитват да пеят истини, които звучат като лош превод от картичка за Осми март. Но нейсе, важното е хорото да върви, пък ако ще нощите да се разсъмват, а логиката да се предава без бой.

от автора