Слушам го шеф Манчев по „Дарик“ и пак се трогвам. Човекът с най-строгия поглед към чуждите хладилници и най-нежните чувства към собствения си образ отново ни обяснява как държавата е виновна, че нямаме звезди „Мишлен“. Държавата, разбирате ли, не била платила таксата за спокойствие на инспекторите. Направо си го представям – министърът на туризма отива в Клермон-Феран с куфарче пари, черпи инспекторите по една баница и те веднага започват да раздават звезди на софийските заведения с „молекулярна“ шкембе чорба, стига държавата да е поела разходите по процедурата.

Според Манчев „Мишлен“ не идвали, защото не сме сключили „необходимото споразумение“. Сякаш са международна полиция или рок звезди, които чакат да им подпишем райдера, за да благоволят да хапнат у нас. Истината е малко по-прозаична и боли повече от пресолена супа: на „Мишлен“ не им трябва договор с държавата, за да открият качеството. Те отиват там, където има кулинарна идентичност, а не там, където менюто е по-дълго от „Война и мир“ и включва едновременно суши, пица и капама, гарнирани с егото на собственика.

Манчев ни плаши в ефира с „екосистеми“ и „многоетапни процеси“, докато светът отдавна се смее на подобен напудрен елитаризъм. В Сингапур „Мишлен“ дадоха звезда на павилион за улична храна – „Hawker Chan“, където за пет долара ядеш пиле с ориз, което те кара да вярваш в Господ. В Банкок леля Джай Фай готви със скиорски очила пред пламтящия уок и също има своята звезда, без държавата ѝ да е плащала членски внос за „престиж“. В Токио има дупки за рамен под земята със звезди, където обслужването се състои в това да ти подадат купичката през плота. Но у нас шеф Манчев държи на „организацията“ и „стандарта“. Сигурно защото стандартът включва сервитьори с бели ръкавици, които ти обясняват състава на деконструираната салата „Снежанка“ с такъв тон, сякаш четат присъда.

Прогнозата пред Дарик, че до пет години ще имаме звезда, е очарователна. Това е като да кажеш, че до пет години националният ни отбор по футбол ще спечели Световното – звучи патриотично, но е физиологически невъзможно при сегашните играчи в кухнята. Но Манчев е оптимист. Той вярва, че ако държавата „подпомогне процеса“, всичко ще си дойде на мястото. Под „подпомагане“ вероятно се разбира още повече държавни пари за ПР кампании, в които същите трима души ще ни обясняват от екрана и радиото колко сме велики, докато в кухните им се размразява полуфабрикатна сьомга.

В крайна сметка целият този шум около „Мишлен“ е просто поредната порция от любимото ястие на Манчев – самият той. В неговите ресторанти човек не отива, за да се нахрани. Отива, за да се докосне до аурата на телевизионния съдник, който и по радиото звучи така, сякаш всеки момент ще ти влезе в кухнята да ти провери срока на годност на лютеницата. Там не се продава вкус, не се продава сезонност, не се продава дори иновация. Продава се едно огромно, добре шлифовано и медийно опаковано его. Защото в света на Манчев храната е просто декорация към личния му бранд. И докато той чака държавата да му купи звезда, ние ще продължим да ядем по неговия „стандарт“ – скъпо, претенциозно и с лек привкус на самореклама. Да ви е сладко, ако ви остане място за десерт след толкова много самовлюбеност.