Последната коректура на вечността: Когато мастилото на земята срещне светлината на небето

Драги ми Тошо,

Пиша ти от тук, от прашния свят на „днес“, до теб – там, където времето вече няма краен срок. Странно е да пращаш писмо до себе си, когато адресът е отвъд хоризонта, но ти знаеш по-добре от всеки друг: една новина не е истинска, докато не бъде написана. А моята новина днес си ти.

Тук, на земята, ти остави една празна маса в редакцията, която никой не смее да заеме, защото столът ти е отлят от тежестта на думите, които тежаха като камъни. Остави ни сираци на професията, която ти превърна в религия – с нейните грехове, с нейните изкупления и с нейната свята лудост да казваш истината в очите на властта, докато тя се опитва да те ослепи.

Какво е небето, Тошо? Обзалагам се, че вече си направил редколегия с великите. Сигурно пушиш с Райчевски, спориш с покойните майстори на перото и планираш извънредно издание за това как изглежда светът отвисоко. Сигурно си разбрал, че там горе истината не се нуждае от доказателства, а само от чисто сърце.

Остави след себе си една България, която още се учи да чете между редовете. Но ни остави и „Труд“ – не просто като заглавие, а като завет, че без усилие, без пот и без онази свещена ярост срещу неправдата, животът е просто бял лист, изцапан с посредственост. Ти беше нашият Гросмайстор – онзи, който виждаше пет хода напред, когато ние едва разпознавахме фигурите.

Тук, в www.sik.bg, ние се опитваме да пазим твоя пламък. Свободният информационен канал е нашето убежище, нашето „писмо в бутилка“, което пращаме към бреговете на свободата, които ти така ревностно отбраняваше. Остави ни думите си – „Лъжата“, която разпъна на кръст, и честността, която носи като орден.

Почивай, ако можеш. Но се съмнявам. Човек като теб не почива – той просто сменя медията. И докато тук, под слънцето, някой още прелиства страниците на живота с критично око, ти ще си там – вечният главен редактор на нашето достойнство.

С уважение към легендата и обич към човека,

Твоят земен отпечатък