Гледам ги днес. Същите физиономии, само дето са си присадили коса, купили са си по-скъпи очила и са се научили да говорят с онзи мек, брюкселски пластмасов тон, от който ти се досира. Гледам ги и си мисля за Тошо Тошев. Лека му пръст на Стария. Той си отиде, обаче онова, което остави между кориците...
Последната коректура на вечността: Когато мастилото на земята срещне светлината на небето Драги ми Тошо, Пиша ти от тук, от прашния свят на „днес“, до теб – там, където времето вече няма краен срок. Странно е да пращаш писмо до себе си, когато адресът е отвъд хоризонта, но ти знаеш по-добре от всеки друг: една...