Защо онези сатирични бодли на Радой Ралин днес ни бодат по-жестоко от всякога, а политическата комедия продължава
от Явор Станчев
През кабинета ми за десетилетия са преминали стотици политици, министър-председатели, партии и самозвани спасители. Гледал съм ги отблизо – как идват с големите обещания и как си отиват с пълните джобове. Но ако има един човек, който без да седи в кулоарите на властта, ги свали всичките по потник и по безпомощност, това е Радой Ралин.
Радой беше от онова рядко коляно българи, които не се купуваха нито с постове, нито с апартаменти. И затова епиграмите му днес не просто бодат – те кървят.
Вземете неговото легендарно: „Сит търбух за науки глух“. Та това е точният портрет на днешната ни политическа класа! Гледам ги в парламента – преяли с обществени поръчки, угоени от еврофондове, а в главите им – пълна суша. Властта у нас отдавна се превърна в занаят за угояване, а не за мислене.
А какво да кажем за смущаващо актуалното му: *„Когато синята мъгла изчезне, червената мъгла ще ни превземе…“*? Ето това е нашата преходна трагикомедия, която описвам във вестника всеки божи ден. Сменяме цвета на знамената, но не и нравите. Променяме партийните абревиатури, а отзад надничат същите стари мутри, същите ченгета и същите посредствени играчи.
Радой Ралин написа и най-страшната присъда над нашия манталитет: *„Историята е за това – да се повтаря, когато няма кой да я научи“*. Всеки ден го виждам около нас. Настъпваме едни и същи мотици, вярваме на едни и същи лъжци и чакаме чудо от поредния месия.
Радой знаеше истината за този народ и не се страхуваше да я каже в очите. Властниците отминават и биват забравени, но неговите епиграми остават като присъда. Защото държавата може и да се променя на хартия, но под повърхността си оставаме същите – управлявани от бездарници и тешени от сатирици.
Оставете коментар