Нека го кажем право в очите, без излишна дипломатичност и без да се страхуваме от дежурните етикети. Днес всеки опит да се говори за крайнодесния радикализъм и неонацистките прояви в съвременна Украйна бива светкавично маркиран като „руска пропаганда“. Всеки журналист, който дръзне да цитира исторически факти или научни изследвания, бива обявяван за „копейка“. Но тук не става дума за геополитически агитки, нито за сляпо защищаване на чужди интереси. Тук става дума за обективна журналистика, за историческа истина и най-вече – за националната сигурност на България.

Фактите са черно на бяло и никой сериозен изследовател не може да ги заличи. Историята на украинския радикален национализъм има своите мрачни страници: от Организацията на украинските националисти (ОУН) на Степан Бандера и нейната колаборация с Нацистка Германия през 1941 г., през участието на техни представители в преследването и убийството на евреи, до кървавото етническо прочистване на полското население във Волин от страна на Украинската въстаническа армия (УПА). Проблемът обаче не спря с края на Втората световна война. След 1991 г. и особено след Майдана от 2014 г. бяхме свидетели на систематичен процес на официално реабилитиране на тези спорни фигури, превръщането им в държавни герои и издигането на идеи с фашистки и авторитарни корени.

Украйна се превърна в класически, но и изключително опасен модел за това как една държава допуска и подхранва радикализацията вътре в себе си. Кои са процесите, които позволиха това да се случи там?

На първо място, това е институционалното кокетиране с екстремизма под претекст за патриотизъм. Когато една държава е слаба, корумпирана или се намира в криза, управляващите елити биват изкушени да използват радикалните групи като „улична тупалка“ или като основна сила за контрол. В Украйна организации като „Десен сектор“ и първоначалното движение „Азов“ успяха да получат непропорционално голямо влияние не чрез парламентарни избори, а чрез улична мобилизация, доброволчески формирования и последвалата им интеграция в държавните структури. Когато държавата даде оръжие и легитимност на хора с крайни идеологии и неонацистка символика, тя отваря кутията на Пандора.

На второ място идва подмяната на историческата памет. Когато училищните учебници и държавните медии започнат да замиват престъпленията от миналото и да издигат в култ радикали, обществото постепенно губи своя имунитет срещу екстремизма.

Този украински сценарий е предупредителен сигнал, който трябва да отекне силно и у нас, в България. Процесите, които позволяват възникването и развитието на подобни крайнодесни и радикални организации, съществуват и в нашето общество. Причините за това са познати: сривът в доверието към традиционните институции, задълбочаващото се социално неравенство, липсата на качествено образование и усещането за несигурност сред младите хора. Когато младежите не виждат перспектива и държавност, те лесно стават плячка на радикални формирания, които им предлагат бързи, но фалшиви отговори, закроени в псевдопатриотична опаковка.

Как трябва да се борим с това, за да не допуснем българската държава да тръгне по този лош и разрушителен път?

Първо, чрез пълна и безкомпромисна нулева толерантност от страна на държавните институции към всякакви форми на военизирани формации, частни гвардии или крайни групировки, опитващи се да изземат функциите на полицията и правосъдието. Държавата трябва да запази монопола си върху силата.

Второ, чрез обективно и некорумпирано образование. Историческата памет не трябва да се превръща в инструмент за политическо инженерство. Децата трябва да познават истината за тоталитарните и екстремистките движения, без спестяване на факти и без подмяна на историята.

И трето – чрез силно, критично и наистина обективно журналистическо слово. Българското общество има крещяща нужда от медии, които не се страхуват да назовават нещата с истинските им имена, без да се поддават на натиск или да се страхуват от етикетиране. Борбата срещу радикализма не се води с мълчание и замитане под килима, а с истина, здрава държавност и ясно съзнание за опасностите пред националното ни бъдеще.