6203 човека.

Запомнете това число. Към края на миналата година точно толкова български пенсионери осъмват със запорирани пенсии – суха статистика от Националния осигурителен институт, зад която обаче прозира дълбока човешка драма. Общият размер на задълженията на тези хора надхвърля два милиона лева. Но най-скандалният факт, който събира в себе си цялото бездушие на системата, е средният дълг, заради който на един възрастен човек му вземат от залъка – едва около 170 евро или 333 лева.

За триста и тридесет лева държавата, колекторите и частните съдебни изпълнители са готови да останат човека без ток, без лекарства, без хляб на масата. Заради неплатени битови сметки, просрочени кредити или стари задължения към бюджета, механизма мачка наред, без да прави разлика между съдби. А географското разпределение на тази беда носи своите горчиви парадокси. Шампион по брой запори спрямо населението не е някой от големите икономически центрове, а Перник – град, който и без това понесе тежестта на индустриалния си срив, а сега се оказва първенец по принудително събиране от най-слабите.

Погледнете структурата на тази хуманна катастрофа. Почти пет хиляди и петстотин от запорираните пенсии са за стаж и възраст – хората, които цял живот са градили основите на тази държава, днес са притиснати до стената. Посегателството обаче не подминава нито двадесет и трите инвалидни пенсии на тежко болни хора, нито стотиците пенсии на бивши служители от системата на МВР и отбраната, които някога са носили пагони в името на същата тази държава.

Докато статистиката отчита сухи цифри, а изпълнителите трият ръце пред новите запори, обществото ни мълчаливо наблюдава как се вихри истински социален геноцид. Вместо държавата да защити гражданите си от ростовските лихви на бързите кредити и неударите на монополите, тя им изпраща бирници заради сметка за топла вода. За сравнение, в Германия и Франция съществуват строги прагове на несеквестируемост, които автоматично се съобразяват с инфлацията, а законът задължава изпълнителя да остави на гражданина средства за достоен живот. Там никой не би си позволил да блокира пенсия заради дребен дълг към колекторска фирма, защото социалната грижа има приоритет пред търговския интерес. В България обаче бизнесът с дългове е изведен на пиедестал, а законът се е превърнал в башибузук на хартия, написан да пази този със силата и печата.

На хартия съществува правило, че от пенсии под минималната работна заплата не може принудително да се събират дългове. На практика обаче се намират вратички, сметките се блокират, а човекът остава сам срещу институционалния хаос, чудийки се как да доживее следващия месец. За един възрастен човек тези 170 евро не са счетоводна единица, а лекарствата му за два месеца и топлината в дома му.

Въпросът е докога ще приемаме това бездушие за нормалност. Човек се мери по отношението му към най-слабите, а държава, която позволява да се посегне на последните стотинки на нейните пенсионери, губи не само своя морален облик, но и правото си да се нарича цивилизована.

Веселин Стаменов

от фейсбука на свободния канал