БЕТОННИЯТ МАСТОДОНТ НА ВАРНА: КУЛТУРЕН ХРАМ ИЛИ ПЕРАЛНЯ ЗА ПАРИ ПОД ПРИКРИТИЕТО НА НОСТАЛГИЯТА?

БЕТОННИЯТ МАСТОДОНТ НА ВАРНА: КУЛТУРЕН ХРАМ ИЛИ ПЕРАЛНЯ ЗА ПАРИ ПОД ПРИКРИТИЕТО НА НОСТАЛГИЯТА?
Докато морската столица мечтае за целогодишен туризъм, Фестивалният комплекс се превърна в застаряваща крепост на наематели, тайни процедури и държавна хранилка, маскирана като „самоиздръжка“.
Четиридесет години са достолепна възраст за всяка институция, но за Фестивалния и конгресен център във Варна те изглеждат по-скоро като четири десетилетия в сивия сектор на културния мениджмънт. На фона на фанфарите за юбилея, зад лъскавите плакати на кинофестивалите и официалните слова, изплуват въпроси, които софийските и варненските чиновници удобно замитат под тежкия червен килим в Голяма зала. Екип „Трибунал“ на www.sik.bg – Свободният информационен канал, проведе мащабно проучване на документацията и скритите зависимости около „морското НДК“. Официалната версия, поднесена със захаросан тон, е трогателна история за оцеляване без държавна помощ. Истината обаче мирише на евтино кафе от наетите помещения, на неясни схеми с министерски щатове и на архитектурен разпад, скрит зад думата „футуризъм“. Нека започнем от най-голямата лъжа – мантрата за пълната самоиздръжка. Как е възможно една структура да твърди, че не получава нито лев от държавата, а в същото време нейният принципал – Министерството на културата, да разписва всяко назначение, всяка заплата и всяка чистачка в сградата? Това не е независимост, това е удобна форма на финансова шизофрения. Когато бизнесът върви, приходите потъват в „коректни“ фирми-наематели и неясни разходи, но когато дойде Ковид-19, изведнъж маската пада и се оказва, че центърът е на колене и моли държавата за нови щатни бройки. Къде отидоха милионите от конгресния туризъм, за които бившите директори говорят с такъв плам? Ако ФКЦ е бил толкова печеливш през златните години на прехода, защо днес сградата прилича на декор от филм за Чернобил, който се нуждае от спешни милиони за ремонт, а техниката му се хвали с „първата сателитна чиния“ от времето на Световното в Мексико?
Публична тайна е, че ФКЦ отдавна не е двигател на културата, а по-скоро огромен недвижим имот на първа линия, който се ползва за социална синекура. Под благовидния предлог за „културен център“, сградата е буквално наядена от частни интереси. Влезте в централното фоайе и ще се почувствате по-скоро в крайпътен мол от края на 90-те, отколкото в духовно средище. Ресторанти, кафенета и търговски обекти са окупирали всяка ниша, докато залите за култура събират прах между два фестивала. Кой определя цените на наемите за тези „златни“ площи на самия вход на Морската градина? Защо договорите с наемателите са по-строго пазена тайна от държавния резерв? Източници на екип „Трибунал“ на www.sik.bg намекват за символични суми, плащани на хартия, срещу „облекчения“ за правилните хора по високите етажи в София. В същото време варненските творци се оплакват, че наемите за залите за истинско изкуство са непосилни, което принуждава местната интелигенция да емигрира към частни галерии и читалища. Културата във ФКЦ се е превърнала в стока, която се продава на дребно, а „целогодишната дестинация“ е просто дъвка за наивни избиратели. Реалността е, че през зимата комплексът е мрачен и студен паметник на социалистическата мегаломания, чието поддържане гълта енергия, способна да захрани половин квартал. Но за енергийна ефективност не се говори – там няма как да се отреже лентичка с надпис „40 години успех“.
Интересен е и казусът с името и политическата хамелеонщина. Как така изведнъж „Людмила Живкова“ стана „ФКЦ“, а после филиал на НДК, без никой да потърси сметка за приемствеността на активите? Свалянето на буквите в 3:30 през нощта, описано от бившето ръководство като геройство, всъщност е символ на един по-дълбок процес – паническото бягство от отговорност. Сградата, построена с парите на народа като символ на държавния престиж, беше тихо приватизирана в оперативно отношение. Тя стана държавна само тогава, когато трябва да се плащат сметките, и частна, когато трябва да се прибират наемите от „конгресния туризъм“. Самият термин „конгресен туризъм“ във ФКЦ често означава партийни събрания, съмнителни семинари на държавни структури, които преливат бюджетни пари от единия джоб в другия, и корпоративни банкети, които нямат нищо общо с Панчо Владигеров или операта. И докато се хвалим с „най-големия орган“, който вероятно се ползва два пъти в годината, за да не хване паяжина, истинските културни нужди на Варна остават неглижирани. Къде са модерните пространства за млади артисти? Къде е дигитализацията, освен в прашните архиви за „първия разгъваем екран“? Всичко е потънало в летаргия, която обслужва единствено административния апарат, разраснал се до размери, които дори министерството не може да обясни.
Особено скандална е ситуацията с персонала и процедурите след пандемията. Официалните източници признават, че са съкратени хора, за да „оцелее“ комплексът. Това е върховният цинизъм на една структура, която твърди, че е печеливша. Ако си печеливш и независим, ти пазиш кадрите си, защото те са твоят капитал. Но във ФКЦ хората са просто цифри в една ведомост, която зависи от благоволението на министъра в София. Това разкрива и другата голяма язва – централизацията. Варненското „НДК 2“ е на каишка от софийското НДК, което пък е вечен длъжник и обект на разследвания за ремонти и злоупотреби. Варна е просто дойната крава, чиито приходи от наеми на морето отиват за запълване на дупките в софийския бюджет или в джобовете на посредници по веригата. Приказките, че плажът ще стане „допълнение към града“, звучат като зле скалъпена шега, когато ги изрича ръководство, чийто основен приоритет е да намери поредния наемател за кюшето до гардеробната. Как ще привлечете елитен културен туризъм с фоайета, които миришат на застояло и нафталин, и с тоалетни, които не са виждали ремонт от ерата на „Златна роза“ в оригиналния й състав? Юбилеят на ФКЦ не е празник на изкуството, а панахида за една изгубена възможност. Вместо да бъде модерен, гъвкав и истински независим културен хъб, центърът остава заложник на носталгията по едно минало, в което държавата е строяла с размах, и на едно настояще, в което чиновниците рушат с безхаберие. Докато варненци се гордеят с „футуристичната“ сграда, тя бавно се превръща в надгробна плоча на варненската култура, върху която всяка година се поставят нови и нови венци от фалшиви обещания за „целогодишно оживление“. Крайно време е завесата да падне и да се види кой всъщност дърпа конците на този скъпоструващ куклен театър, наречен Фестивален комплекс, преди последният зрител да е напуснал залата в търсене на истинско, а не „наето“ изкуство. Разследването на екип „Трибунал“ на www.sik.bg – Свободният информационен канал, продължава с разкрития за конкретни договори и офшорни обвързаности.

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.