Ето го пак – онзи другият, който се представя за мен. Седи в ъгъла на паметта ми, разгърнал пожълтелите страници на „Мравки и богове“ и се подсмихва под мустак. „Ти ли си?“ – пита ме той. – „Ти ли си онзи, който вярваше, че думите могат да събарят стени? Ти ли си този, който мислеше, че истината е достатъчна, за да бъдеш свободен?“

Аз мълча. Защото той е аз, но по-млад. Той е онзи Стефан, който имаше само един чифт панталони и цяла вселена от илюзии. Днес аз, побелелият, умореният, се изправям срещу него, за да съборя най-големия му олтар: неговия собствен мироглед.

– Слушай, момче – казвам му аз, – твоята романтична вяра в Народа е най-голямата лъжа, която някога съм изричал. Ти възпяваше Народа като колективен гений, като мъченик и съдник. Но виж го сега! Виж го как се е свил в черупката на собственото си безразличие. Твоят „Народ“ не иска свобода – той иска хляб и зрелища. Той не иска да бъде слънце, той иска да е сянка, за да не го пече главата. Ти го измисли, ти го съчини в стиховете си, за да не се чувстваш толкова самотен в бунта си. Ти не описваше действителността, ти я фалшифицираше с надежда.

– Глупости! – скача Оня. – Словото е действие! Поезията е взрив! Ако не вярваме в човека, ако не вярваме в неговия божествен произход, тогава защо изобщо държим перото? Защо пишем хроники, защо ровим в историята? Ние сме длъжни да даваме криле, дори на тези, които предпочитат да пълзят.

– Криле ли? – изсмивам се аз. – Ти им даде криле, а те ги оскубаха, за да си направят възглавници. Твоята етика е остаряла, Стефане. Ти вярваше в катарзиса – че чрез страданието и изкуството човек се пречиства. А днес? Днес човекът се пречиства чрез забрава. Твоят мироглед за „историческата памет“ е просто един прашен килер. Хората не искат да помнят миналото, защото миналото ги обвинява. Те искат „сега“, искат „тук“, искат лесното. Ти градеше театър на идеите, а светът се превърна в панаир на суетата. Твоите герои – Левски, Ботев, Стамболов – ти ги превърна в икони, но хората ги използват само за да си закачат ключовете на тях. Ти ги превърна в митове, а митът е упойка, не е пробуждане.

– Не е истина! – вика той и гласът му кънти като в празна черква. – Истината е в съпротивата! Ти се предаваш, защото си остарял, защото те е страх от смъртта. Твоят мироглед винаги е бил с лице към слънцето. Ти казваше: „Бъдете неблагоразумни!“. Къде отиде твоето неблагоразумие? Сега си само един разумен старец, който претегля думите си на аптекарски везни. Твоят бунт срещу мен е всъщност твоето покаяние пред посредствеността. Ти искаш да ме зачеркнеш, за да ти е по-лесно да умреш в мир със света.

– Не – отвръщам му тихо аз, – аз те нападам, защото те обичам. И защото ме е яд, че ме излъга. Твоят мироглед за „свободния избор“ е илюзия. Човекът не избира. Той бива воден – от глада, от страха, от алгоритмите, от модата. Ти говореше за Личността. Къде е тя? Виждам само тълпи. Еднородни, сиви, крещящи тълпи, които повтарят едни и същи лозунги, мислейки ги за свои. Твоята „вътрешна свобода“ е затвор с по-широки стени. Ти ме научи да вярвам, че духът е по-силен от материята. Но виж – една стотинка тежи повече от една поема. Едно копче на дистанционното превключва съвестта по-бързо от всяка трагедия.

– Тогава защо продължаваш? – пита ме той и очите му ме парят. – Защо още пишеш тези български хроники? Защо редиш думи, ако всичко е пепел?

– Пиша ги като епитафия – казвам аз. – Пиша ги, за да запиша провала ни. Твоят мироглед беше моята религия, а сега аз съм атеистът в собствения си храм. Аз съм твоят Юда, Стефане. Аз те предавам, защото истината е по-страшна от поезията ти. Истината е, че ние не променихме никого. Ние само украсихме затвора. Твоите „нежни революции“ родиха груби диктатури на парите. Твоите „високи идеали“ станаха стъпала за ниски хора.

Той ме гледа дълго. В очите му няма омраза, има само една безкрайна, космическа тъга. Тази тъга, която аз самият чувствам всяка нощ, преди да угася лампата.

– Може би си прав – казва той най-накрая. – Може би всичко е било напразно. Може би човекът е просто едно временно недоразумение на природата. Но знаеш ли… дори и да е така, аз предпочитам моята лъжа пред твоята истина. Защото моята лъжа ме караше да бъда Човек. А твоята истина те прави просто един наблюдател на собствения ти залез.

Ние стоим един срещу друг. Двама Стефан Цаневци. Единият – изграден от надежда и огън, другият – от горчивина и пепел. Кой е истинският? Може би нито един. Може би истината е в самия сблъсък, в самото отричане. Защото само когато отречеш себе си, ти си наистина жив. Само когато събориш собствените си паметници, можеш да видиш небето.

– Върви си – казвам му аз. – Изчезвай в книгите си. Остави ме тук, в студената стая на реалността.

– Няма да си отида – усмихва се той. – Аз съм твоята сянка. И докато има светлина, аз ще бъда тук, за да ти напомням, че някога си бил бог. Дори и само на хартия.

Мълчанието се спуска над нас като тежка кадифена завеса. Аз вдигам писалката. Не за да го убия. А за да напиша следващото изречение. Защото в това е последното ми проклятие: да не вярвам в нищо, но да продължавам да го описвам. Със същия инат. Със същата безнадеждна любов.

Стефан срещу Стефан. Битката продължава. И никой няма да спечели. Но това е единствената битка, която си струва да се води докрай.