Ако Христо Калчев беше жив днес, той нямаше да пие уиски. Щеше да пие чист, дестилиран гняв, разреден с малко лед и много горчивина, седнал в някой ъгъл на „Прага“ или „Кристал“, наблюдавайки как по паветата на София маршируват призраците на неговите герои. Само че тези призраци вече не носят анцузи „Адидас“ и не стрелят с „Макаров“ от прозореца на някоя лада. Днес те носят италиански костюми по мярка, имат депутатски имунитет и се усмихват от екраните с бели зъби, докато подписват нотариалния акт на България.

Калчев не беше просто писател. Той беше патоанатомът на българския преход. Докато другите тъчеха розови илюзии за демокрация и европейско бъдеще, Христо бъркаше с голи ръце в отворената коремна кухина на нацията и вадеше оттам туморите, които днес са метастазирали в цялата държавна машина. Неговите „вулгарни романи“ бяха пророчества, облечени в жаргон и барутен дим. Той видя началото – онова брутално раждане на мутрите от котилото на Държавна сигурност. И ако днес гледаше отгоре, щеше да извика само едно: „Аз нали ви казах, говеда?“.

Държавата не просто е превзета. Тя е купена. С касови бележки, с фактури, с комисионни, преведени през офшорни зони, които Калчев описваше още тогава, когато интернетът беше екзотика. Мафията вече не се крие в дебри и планини. Мафията е самата администрация. Тя е в съда, тя е в прокуратурата, тя е в парламентарната зала, където законите се пишат не за хората, а за да се узакони поредният грабеж. Това е върховната точка на неговото предсказание – сливането на престъпния свят с политическата фасада до степен на пълна неразличимост.

Вижте ги днес. Същите онези физиономии, които в романите му се наричаха Козела, Барона или Гущера, днес са „уважавани бизнесмени“ и „стратегически инвеститори“. Те не си купуват просто фабрики и хотели – те си купиха цялата правосъдна система. Купиха си правото да убиват, без да лежат, да крадат, без да ги съдят, и да лъжат, без да се червят. Държавата е станала тяхна частна охранителна фирма, чиято единствена цел е да пази капиталите им и да мачка всеки, който дръзне да попита: „Откъде са парите?“.

Калчев пишеше със скоростта на куршум. Неговите изречения бяха къси, ясни и смъртоносни. Той знаеше, че в България истината боли повече от деветмилиметров патрон. Истината днес е, че мафията не просто „държи“ държавата – тя е нейният собственик. Ние сме наематели в собствения си дом, а хазяите са хора с тъмно минало и още по-тъмно бъдеще. Те смениха бухалките с параграфи, а кожите – със закони. Но под копринените ризи все още тупти същото хищно сърце на лешояд.

Представете си Калчев в днешния парламент. Той щеше да опише миризмата на скъп парфюм и евтина съвест, която се носи по коридорите. Щеше да види как „народните избраници“ се пазарят за цената на един глас, за цената на една съдебна поръчка, за цената на цяло едно министерство. Защото днес всичко е стока. Държавността е на промоция, а националният интерес е просто лост за личен просперитет. Мафията си откупи държавата с парите, които открадна от самата нея. Това е съвършеният кръговрат на българския абсурд, който Христо описваше с такава яростна прецизност.

Когато Калчев пишеше за Козела, той описваше един свят на чест между крадци. Днес дори и това го няма. Днешните мутри са безлични технократи на грабежа. Те не спазват договори, те не познават думата „мъжество“. Те са хиени в овчи кожи, които разкъсват остатъците от националното достойнство под звуците на химна. Те превърнаха България в „Кървавият пантеон“ – място, където идеалите са погребани под купчини мръсни пари, а паметниците са просто декор за поредната сделка под масата.

Ако Христо беше тук, той щеше да ни заплюе в лицето. Защото ние го допуснахме. Ние гледахме как неговите романи се превръщат в реалност и не направихме нищо. Смятахме ги за художествена измислица, за „черни хроники“ за забавление, докато те бяха предупредителни изстрели във въздуха. Днес куршумите вече са в телата ни. Не физически, а морално. Ние сме нация в кома, докато мафията разпродава органите ни на безценица.

Предсказанието се сбъдна с ужасяваща точност. Мафията вече не е паралелна структура – тя е единствената структура. Тя контролира хляба ни, водата ни, въздуха ни и дори мислите ни чрез своите медийни империи. Калчев знаеше, че един ден медиите ще станат по-мощно оръжие от „Калашников“. И позна. Днес истината се произвежда в цехове за дезинформация, а всеки опит за съпротива се дави в помията на платените коментатори.

„Вулгарните романи“ свършиха там, където започна голямото предателство. Предателството на една цяла класа от интелектуалци и политици, които се продадоха за няколко сребърника и място на софрата. Мафията не би могла да си купи държавата, ако държавата не се продаваше. А тя се продаде евтино. Продаде границите си, ресурсите си и най-вече – бъдещето на децата си.

Христо Калчев гледа отгоре и вероятно се смее. Но това не е веселият смях на победител, а сардоничният кикот на човек, който е видял края на света и е разбрал, че няма да има спасение. Неговият стил беше суров, защото животът ни е суров. Той не използваше метафори, когато можеше да използва юмрук. Днес неговият юмрук липсва в българската литература и в българския обществен живот. Липсва онзи глас, който да изкрещи: „Царят е гол и е облечен в престъпни намерения!“.

Държавата е заложена в заложна къща и мафията държи квитанцията. Всеки път, когато отидем до урните, ние просто избираме кой от техните представители да ни представлява пред тях самите. Това е театър на сенките, в който режисьорът е един и същ, а актьорите сменят само костюмите си. Калчев описваше тези сценарии още през 90-те, когато те се ковяха в тъмните стаи на Банкя и Бояна. Днес тези сценарии са законова рамка.

Мафията си откупи държавата и сега ни я дава „под наем“. Можем да дишаме, докато си плащаме данъците. Можем да говорим, докато не ги притесняваме. Можем да съществуваме, докато сме им полезни като работна ръка или като декор за тяхната „демокрация“. Но ние вече нямаме държава. Имаме територия, стопанисвана от консорциум от престъпници.

Ако Христо Калчев беше жив, той щеше да допие чашата си, да я счупи в земята и да си тръгне, без да се обръща. Защото за него истината беше по-важна от оцеляването. А истината днес е толкова грозна, че дори неговото перо би се затруднило да я опише без да се погнуси. Мафията не просто победи. Мафията стана ние. И в това е най-голямата трагедия на неговото сбъднато пророчество.

България днес е един голям „вулгарен роман“, който се пише в реално време. И краят му, както винаги при Калчев, няма да бъде щастлив. Защото в свят, в който престъплението е закон, справедливостта е просто още една стока, която мафията вече е купила и е скрила в сейфа си. И ключът за този сейф не е у нас.

Почивай в мир, Христо. Ти беше единственият, който имаше топки да ни каже какво ни чака. Ние просто не бяхме достойни да те чуем. Сега ще живеем в твоите книги, докато те се превръщат в нашите надгробни плочи. Мафията си купи държавата. А ние? Ние просто бяхме част от сделката, без дори да разберем.