Ако застанете по залез на ръба на търновската пропаст, точно там, където въздухът мирише на влажен камък, речна тиня и вековна история, погледът ви неизбежно ще се препъне в една тънка, почти ажурна черна дъга. Тя виси смело над каньона на Янтра, разпъната като стоманена струна между живия градски организъм и мълчаливия хълм Света гора. За хилядите туристи, които всяка година пълнят социалните мрежи с панорамни селфита, това е просто великолепният Стамболов мост — романтичният пешеходен декор на старата столица, мястото за целувки, за заключване на катинари на любовта и за съзерцаване на накацалите по скалите къщи. Но ако сведете поглед от романтичния хоризонт надолу към собствените си крака, картината рязко губи поезията си. Под подметките ви металът скърца глухо, пукнатините в настилката зеят като рани, а червеникаво-кафявата проказа на корозията безмилостно разяжда нитовете, държащи конструкцията вече близо век и половина. Това не е просто красива пощенска картичка от миналото, а висяща във въздуха драма за паметта, инженерния гений и безразличието на съвременната българска бюрокрация, която предпочита да пудри фасадите с евтин блясък, докато основите под тях бавно се превръщат в прах.
Историята на това инженерно чудо започва в онзи кратък, но бурен промеждутък от време, когато току-що освободеното Княжество България бързаше с трескав устрем да навакса векове изоставане от Европа. През 1892 година Търново — древната столица на царете, която дотогава е предимно ориенталски лабиринт от тесни калдъръми, стрехи и опасни речни бродове — решава да направи своя голям технологичен скок в модерния свят. Градът се готви за идването на железницата и за Четвъртото велико народно събрание, а за целта му е нужна дръзка, невиждана дотогава връзка с околния свят. Задачата е възложена не на случайни строители, а на прочутата виенска фирма на инж. Рудолф Филип Вагнер. Това са същите австрийски майстори и леярски магнати, които по това време леят частите за Лъвов и Орлов мост в София и сглобяват уникалната желязна църква „Свети Стефан“ край бреговете на Златния рог в Цариград. Австрийците проектират нещо, което за времето си граничи с инженерна лудост: безподпорна дъгова конструкция, която да прескочи пропастта над Янтра на зашеметяващата височина от 37 метра, опирайки се единствено на двата скалисти бряга.
За реализацията на този европейски проект обаче е нужен местен гений. На сцената излиза търновският майстор Стоян Герганов, който прави нещо, разказвано като приказка от старите търновци и до днес. В дълбокото речно дефиле Герганов издига колосално дървено скеле — гигантска паяжина от греди и дъски, по която се катерят строителите. Всеки отделен метален елемент, пристигнал с волски каруци и влакови композиции от Австрия, е вдиган на ръка, напасван на милиметри във въздуха и занитван с нажежени до бяло стоманени нитове, раздухвани на място в преносими ковашки огнища. Към това чисто инженерно постижение се добавя и южният усет на италианския архитект Джовани Мосути, който по това време твори в Търново и извайва детайлите на горната част и елегантните парапети. Когато мостът е завършен около 1892-1893 година, той веднага влиза в първите градски пътеводители не просто като пътна артерия, а като техническо тържество на духа, доказателство, че България вече диша в един ритъм с Виена, Париж и Берлин.
Парадоксално е как през годините се заплита интригата около самото име на моста. Повечето туристи, а и не малко местни жители, са дълбоко убедени, че съоръжението е лично дело и заповед на диктаторски силния тогава министър-председател Стефан Стамболов. Историческите архиви и изследователите от Регионалния исторически музей в Търново обаче пазят далеч по-трезва позиция: липсва категоричен първичен държавен документ, който да доказва, че роденият в Търново държавник е пряк инициатор или поръчител на строителството. В ранните документи и описания съоръжението често се нарича просто „Дъговият мост“ или „Големият мост над Янтра“. Едва в пътеводителя от 1907 година за първи път черно на бяло се появява името „Стамболовия (дъговия) мост“. Политическият мит плавно се слива с градската топография — народната памет решава, че този дръзък, непоколебим и гранитен строеж най-много прилича на характера на самия Стамболов, и така го кръщава завинаги.
А характерът на тази конструкция се оказва наистина изкован от стомана и късмет. През следващите десетилетия природата подлага на свиреп тест виенската конструкция. През катастрофалното търновско земетресение от 1913 година, което буквално срива половината град и превръща старите къщи в прах, мостът трепери, огъва се, но остава прав. По същия начин той оцелява невредим и при трусовете от 1928 г., и при страховитото вранчанско земетресение през 1977 г., което кара блоковете в Свищов да падат като домино. Още в самото начало на века обаче конструкторите започват да разбират, че този мост живее свой собствен физически живот. Запазен е автентичен и леко комичен исторически куриоз от 1903 година: търновският гарнизон издава категорична и строга заповед войниците да не преминават по моста в маршов строй. Оказва се, че когато цяла рота забие крак в синхронен ритъм, мостът влиза в опасен физически резонанс и започва да се люлее така заплашително, че бояджиите, които по това време висят по скелетата, падат от ужас. Инженерите навреме разчитат предупреждението на физиката — конструкцията е еластична, жива, но изисква уважение и грижа.

Първите сериозни пукнатини в институционалното мълчание започнаха да се пропукват още преди повече от петнадесет години. Още през далечната 2009 година общинската администрация в Търново публично призна пред медиите, че мостовите съоръжения в града са в критично експлоатационно състояние и че за тях просто няма пари. Оттогава досега минаха години, смениха се правителства, изсипаха се европейски милиони за всевъзможни градски проекти, но реално спасение за Стамболовия мост така и не се намери. През 2022 година местните търновски вестници излязоха с шокиращи заглавия, че конструктивната гаранция на съоръжението е изтекла преди цели три десетилетия. Година по-късно, през лятото на 2023 г., националните телевизии излъчиха тревожни зрителски репортажи, показващи ръждясали до дупки носещи профили, разпадаща се настилка и подпухнали бетонни опори, в които се стича дъждовна вода. Единственото, което гражданите получиха в отговор, бяха успокоителни общи фрази и обещания за козметично освежаване.
Оставете коментар