ПАНИКА В РЕШЕТКАТА: Как доц. Кунчев избяга с оставка, за да скрие десетилетие управленски прова̀ли

Дългогодишният главен държавен здравен инспектор хвърли кърпата под предтекст за пенсиониране и уж принципен сблъсък с реформата, но зад този ход личи само страх от светлината на прожекторите. На страниците на свободен информационен канал (SIK.BG) разглобяваме този опит за удобно бягане от отговорност с железни факти, документирани противоречия и голата статистика на едно десетилетие управленска безпомощност.

Когато един ръководител се оттегли с думите, че не е съгласен с бъдещите реформи и е достигнал пенсионна възраст, обществото би трябвало да погледне назад с критично око. В случая с доц. Ангел Кунчев, който ръководи държавния здравен контрол в България от далечната 2011 г. насам, оставката му не е акт на мъжество или принципен протест. Тя е класически опит за измъкване точно в момент, в който министерството започва да разплита дълбоките структурни язви на системата. Тук, на страниците на SIK.BG, няма да играем на политкоректност и няма да рецитираме стандартните клишета за „заслужилия кадър“. Истината е далеч по-сурова: оставката на доцента е епитаф на един управленски модел, който се провали както в спокойни времена, така и пред лицето на големите кризи. Вместо да понесе отговорността за застоя, Кунчев избира да се скрие зад парапета на пенсионирането, оставяйки след себе си минирано поле и болна здравна инфраструктура.

Най-яркият отпечатък върху кариерата му остави управлението на кризата с COVID-19. Когато човек прегледа архивите от началото на 2020 година насам, пред него се разкрива шокираща хронология на противоречиви прогнози. На 21 януари 2020 г., докато светът наблюдава разрастването на заразата в Китай, доц. Кунчев успокоява обществото с категоричното твърдение, че няма опасност коронавирусът да достигне страната ни, тъй като провинция Хубей е встрани от основните маршрути. Само дни по-късно позицията омеква, за да стигнем до 27 февруари същата година – едва месец по-късно – когато същият този инспектор обявява, че вносът на вируса е неминуем. Тази рязка промяна в оценката на риска показва дълбока липса на превантивна визия. Не по-малко абсурдна бе еволюцията около маските: през февруари 2020 г. той твърди, че здравият човек няма полза от тях и те пропускат вирусите, повтаряйки тези от предходни грипни вълни, но малко по-късно се превръща в най-яростния защитник на задължителното масово маскиране с глоби и санкции.

През пролетта и лятото на 2021 г. българските граждани бяха подложени на масирана кампания, в чийто център стоеше обещанието на здравните власти, изречено от Кунчев през април: който успее да достигне заветните 70 процента ваксинирани, ще хвърли маските и ще се върне към нормалния живот. Реалността обаче брутално опроверга тези сметки, а вместо откровен анализ защо кампанията се е провалила заради сринатото институционално доверие, ръководството предпочете да прехвърли вината изцяло върху хората.

След като напусна поста си, доц. Кунчев се опита да изкара наследството си ефективно и стабилно, но голата статистика от международните доклади разкрива съвсем друга картина. Според ОИСР, България е шампион по фиктивна стабилност с най-ниски отчетени нива на вътреболнични инфекции в Европа – не защото болниците ни са стерилни, а защото системата за докладване е пробита и формална, като под 30% от болниците изобщо участват в мрежи за наблюдение. Къде е бил главният инспектор цяло десетилетие, за да изиска прозрачност? На всичкото отгоре, на 250 болнични легла у нас се пада едва 0,98 специалисти по превенция при европейска медиана от 1,25, а дезинфектант непосредствено до леглото има при едва 27,3% от леглата срещу близо 50% средно в Европа. И когато тези факти излязат наяве, Кунчев има нахалството да използва като щит над 230 незаети длъжности в РЗИ – сякаш друг е ръководил структурата през последните десет години и не е успял да защити щатовете и условията на труд.

Финалният щрих поставиха разкритията около фалшивите здравни книжки по Черноморието, където регионалните инспекции дълго време са си затваряли очите пред порочните схеми. Когато новият министър Катя Ивкова поиска реална отчетност, свързани регистри и електронна проследимост, стана ясно защо статуквото изпитва ужас от дигитализацията. Вместо да подкрепи промените, бившият главен инспектор предпочете да хвърли кърпата. Реформата не предвижда закриване на регионалните структури – всички 28 РЗИ-та, лаборатории и екипи остават на мястото си, като се реже единствено излишната административна паяжина и дублиращите се чиновнически функции. На страниците на SIK.BG заявяваме категорично: оставката на доц. Ангел Кунчев не е краят на света за здравеопазването, а неговото дългоочаквано ново начало.

КАРАНТИНЕН ТЕРОР И ЕКСПЕРИМЕНТИ С ДЕЦАТА: Още десет доказателства защо доц. Кунчев провали здравния контрол

Ако някой все още си мисли, че описваме изолирани грешки или леки тактически разминавания по време на пандемията, нека отворим цялото досие на управлението на доц. Ангел Кунчев. Защото когато един чиновник държи ключа на държавния здравен контрол от 2011 година насам, всяко негово решение носи тежестта на човешки съдби, психически сривове и административен произвол. Под негово ръководство България се превърна в полигон за абсурдни мерки, противоречащи на всякаква логика, докато реалните проблеми в болниците бяха дълбоко заметани под килима.

Нека припомним епичните зелени сертификати – онова административно оръжие, с което на милиони българи беше отнето правото на труд, движение и нормален живот под предтекст, че папирът пази от вируса. Доц. Кунчев беше сред най-върлите апологети на тази дискриминационна система, която разделяше обществото на касти, без реално да спира разпространението на заразата. Докато европейски държави отменяха безумните ограничения след трезв анализ, родното здравно ръководство продължаваше да държи ключалката завъртяна, обричайки бизнеса на фалит, а хората – на панически страх.

Психическият терор над децата и родителите също остава черно петно в биографията на главния инспектор. Затварянето на училищата в България бе сред най-продължителните в цяла Европа. Докато учениците в цивилизования свят се върнаха в класни стаи след кратки периоди, тук децата бяха затворени зад екраните с месеци, а здравето им – физическо и психическо – бе принесено в жертва на чиновническата несигурност. Кунчев и неговият екип така и не представиха сериозни доказателства, че именно училищата са основният двигател на заразата, но с лека ръка подписаха заповеди, които осакатиха социализацията на цяло поколение.

Нека обърнем внимание и на безумните ограничения за паркове, градини и планини през пролетта на 2020 г., когато полицаи с ленти гонеха майки с деца по алеите, а разходката в гората се третираше като тежко престъпление. Тогава експертизата на държавния инспектор блесна с пълна сила в абсурда забраната да се стъпва на тревата, докато опашките пред хранителните вериги оставаха отворени. Това не беше борба с епидемията; това беше демонстрация на административна власт без покритие в научните факти.

Във времената, когато здравната система плачеше за прозрачност, доц. Кунчев се превърна в символ на затворения чиновнически кабинет. Липсата на адекватна комуникация, арогантното отношение към всеки критичен глас и постоянните заплахи с нови локдауни и санкции сринаха доверието в институциите до абсолютна нула. Когато гражданите спрат да вярват на главния държавен здравен инспектор, всякакви противоепидемични мерки се превръщат в хартия без покритие.

Затова оставката му не е загуба, а дългоочаквано освобождаване на системата. Човекът, който ръководи държавния контрол през десетилетието на най-тежките кризи и остави след себе си пробити болници, празни щатове в РЗИ, нула превенция и хаос в решенията, няма моралното право да се изкарва жертва. Историята ще запише управлението му не като пример за експертност, а като хроника на един дълъг управленски провал, от който българското здравеопазване едва сега започва да се отърсва.