Политическото ежедневие в Северна Македония отдавна следва един добре познат, почти механичен ритъм. Всеки път, когато на дневен ред излезе въпросът за изпълнението на международните ангажименти на Скопие, европейската интеграция и задължителните промени в конституцията за вписване на българите, медийното пространство внезапно бива залято от шумни скандали, жълти компромати и естраден популизъм. Последната подобна операция, насочена срещу лидера на опозиционния Социалдемократически съюз (СДСМ) Венко Филипче и кметове от неговата партия заради организирането на концерти на сръбски изпълнители, е класически учебникарски пример за тази тактика.

Схемата на пръв поглед изглежда локална и битова. Проправителствени медийни издания в Скопие изграждат внушението, че опозицията проявява „двоен стандарт“: Филипче критикува властта за засилване на геополитическото влияние на Белград и Москва, докато в същото време общини, управлявани от кадри на СДСМ, плащат за участия на звезди като Лепа Брена и Ацо Пейович. Публикуват се архивни видеоклипове от семейни тържества, стари снимки от почивки и списъци с музиканти, обявени за „режимни“.

За българската публика и за всеки трезв външен наблюдател обаче истинският въпрос не е кой каква музика слуша на градския площад в Крива Паланка или Македонска Каменица. Истинският въпрос е какво обслужва тази медийна канонада точно в този момент.

Първата и най-очевидна цел на подобни компроматни войни е изграждането на плътна шумова завеса около най-неудобната тема за сегашното управление в Скопие — пълния блокаж по изпълнението на преговорната рамка с Европейския съюз и поетите пред София и Брюксел ангажименти. Така нареченото „Френско предложение“ и подписаните двустранни протоколи изискват ясни, конкретни и правно обвързващи стъпки: конституционни промени за признаване на правата на българите в Северна Македония, отказ от езика на омразата и реални реформи в съдебната и образователната система.

Вместо да води откровен държавнически разговор със своите граждани защо европейският път на страната остава парализиран, управляващото мнозинство има остра нужда от теми заместители. Естрадният скандал е идеален за тази цел: той е лесен за смилане от масовата публика, предизвиква първични емоции и поляризира обществото на битово ниво, измествайки сложния геополитически дебат в полето на евтината сензация. Докато хората обсъждат хонорари на певци и снимки от ресторанти, никой не пита защо преговорите с ЕС не напредват и защо съседна Албания вече се отдели и продължи напред по пътя към членство.

Втората стратегическа цел на атаката е предварителното обезвреждане и дискредитиране на опозиционните гласове. Когато Венко Филипче и СДСМ посочват реалния геополитически завой на Скопие — изолация от европейските партньори, замразяване на добросъседските отношения с България и видимо сближаване с оста Белград–Будапеща, — отговорът на властта не е политически аргумент. Отговорът е персонален компромат. Чрез приравняването на геополитическата доктрина за „сръбския свят“ с обикновен концерт на популярна естрадна певица управляващите се опитват да внушат на избирателите, че критиките на Филипче нямат стойност, защото „всички са еднакви“.

Тази тактика е изключително опасна, защото тя съзнателно подменя мащаба на проблемите. Геополитическото влияние не се измерва с това коя песен се върти по радиостанциите — на Балканите сръбската поп и фолк музика е комерсиален пазарен феномен от половин век, познат отлично и в България. Истинското, опасно за суверенитета на Северна Македония влияние се проявява през институционални зависимости, контрол върху телекомуникациите и медиите, стратегически инфраструктурни проекти, отказ от Коридор 8 за сметка на проекти по оста Север–Юг и последователна пропаганда, която представя европейските изисквания като „български диктат“.

Третата, но може би най-дълбока причина за налагането на тези компроматни наративи, е опитът за институционално печелене на време и запазване на антибългарското статукво. Чрез поддържане на постоянна медийна истерия срещу вътрешния опонент управляващите в Скопие изпращат сигнал към външния свят, че обществото е силно разединено и нестабилно, поради което „не е моментът“ за болезнени конституционни промени. По същество това е стратегия на саботаж чрез отлагане: търси се повод да се забавят реформите с надеждата, че геополитическата конюнктура в Европа или САЩ ще се промени и Скопие ще успее да заобиколи задълженията си към София без реални отстъпки.

В същото време тиражираните медийни публикации срещу Филипче се сриват при елементарна журналистическа проверка. В тях отсъства каквато и да било фактология — липсват данни за сключени договори, липсват финансови отчети, няма информация за проведени обществени поръчки или доказателства за злоупотреба с бюджетни средства. Умишлено се премълчава и фактът, че десетки общини, ръководени от ВМРО-ДПМНЕ, канят абсолютно същите изпълнители на своите събори и фестивали. Избирателното насочване на прожекторите единствено към опозиционни кметове показва, че става дума за координирано политическо мероприятие, а не за искрена загриженост за харченето на публични пари.

За българското общество и за европейските институции тези процеси край Вардар трябва да служат като ясен индикатор. Заливането на македонски политици с битови компромати е сигурен симптом, че политическият елит в Скопие все още не е готов за зрял, европейски диалог. Докато вниманието на гражданите бива отклонявано с евтини зрелища, Северна Македония рискува да остане заложник на собствените си илюзии, изолирана от съседите си и все по-далеч от реалното европейско бъдеще. Политическата отговорност не се крие в песните на площада, а в смелостта да изпълниш подписаните международни договори — нещо, което компроматите срещу Филипче се опитват безуспешно да прикрият.