Опашката като метафора: Границите между плагиатството, архетипа и политическата сатира

Обвинението в плагиатство е най-тежката присъда в полето на литературата и изкуството, защото атакува не просто естетическите качества на дадено произведение, а моралния и професионален интегритет на неговия автор. Разгорелият се публичен спор между бившия председател на Съвета за електронни медии Соня Момчилова и писателя Захари Карабашлиев около романа „Опашката“ и руския пълнометражен филм „Зоология“ на режисьора Иван И. Твердовски извади на повърхността дебат, който далеч надхвърля рамките на личните вражди или моментните медийни сензации. В центъра на това сблъскване стои вечният въпрос за границата между свободната идея, архетипния метафоричен образ и буквалното присвояване на чужд интелектуален труд. За да се стигне до обективна и професионална оценка на казуса, е необходимо внимателно съпоставяне на три основни плоскости: правната норма за авторското право, структурно-семиотичният анализ на двете творби и точната хронология на тяхното създаване.

В правната доктрина и в международното авторско право съществува основополагащ принцип, заложен както в Бернската конвенция, така и в българския Закон за авторското право и сродните му права: авторскоправната закрила не се разпростира върху идеи, концепции, принципи, методи или абстрактни сюжети, а единствено върху тяхното конкретно художествено изразяване и форма. Това означава, че самото хрумване на жена да ѝ порасне животинска опашка не може да бъде обект на ничий монопол. Кафкианската метаморфоза, при която човешкото тяло придобива зооморфен елемент или напълно се видоизменя, е вековна литературна традиция, датираща от Овидиевите „Метаморфози“, през Гоголевия „Нос“ и Франц Кафка, до съвременния магически реализъм и жанра на телесния ужас (body horror). В световното кино и литература намираме десетки примери за анатомични аномалии, използвани като огледало на обществената невроза – от „Омарът“ на Йоргос Лантимос до редица гротескови разкази от края на ХХ век. Следователно претенцията за плагиатство не може да се крепи върху самото наличие на опашка, а изисква доказване на пълно или частично съвпадение в развитието на фабулата, композицията, системата от персонажи, конфликтите и стилистичния регистър.

При задълбочен сравнителен анализ между руския филм „Зоология“ и романа „Опашката“ се вижда, че макар отправната точка да използва един и същ гротесков елемент, двете произведения се движат по напълно различни драматургични траектории, преследвайки коренно противоположни философски и социални внушения. Филмът на Иван Твердовски от 2016 година е камерен, натуралистичен и суров поглед към провинциална Русия. В него центърът на тежестта е изцяло върху Наташа – самотна, възрастна служителка в зоопарк, смазана от конформизма на средата, патриархалния бит и токсичния религиозен мистицизъм на своята майка. За нея появата на опашката не е проклятие, а катализатор за късно физическо и емоционално събуждане, за осъзнаване на собствената ѝ женственост и сексуалност чрез връзката ѝ с млад радиолог. Конфликтът в „Зоология“ е интимен, екзистенциален и микросоциален; той изследва жестокостта на малкия колектив и паническия страх от белязания, различен индивид, превръщайки се в психологическа драма за невъзможното приемане на свободата.

От своя страна, „Опашката“ на Захари Карабашлиев функционира в съвършено различен регистър – като мащабна дистопична, политическа и обществена сатира. Тук фокусът дори не е концентриран изцяло върху жената с опашката – Невена, а върху нейния партньор Павел Панев, драматург и интелектуалец, който неочаквано се оказва въвлечен в механизмите на властта като потенциален кандидат за президент. В романа опашката не е повод за интимно съзряване, а се превръща в държавен и медиен скандал, в разменна монета за политически пиар и в лакмус за моралния колапс на институциите. Сюжетът на Карабашлиев е населен с политтехнолози, олигархични структури, тайни служби, улични протести и атмосфера на назряващ авторитаризъм по време на пандемична криза. Основната дилема в романа е изборът между безусловната любов и разрушителната политическа амбиция – конфликт, който напълно отсъства в руската лента. Докато Твердовски прави артхаус филм за самотата и маргинализацията на човека в задушаващата реалност на съвременното руско общество, Карабашлиев изгражда полифоничен роман за възхода на популизма, разпада на демократичните устои и цената на компромиса с властта. Различията в тоналността, темпото, развитието на характерите и финалните развръзки показват категорично, че говорим за две самостоятелни творчески вселени.

Вторият критичен стълб в този анализ е времевата линия. Твърдението, че дадено произведение заимства от друго, изисква безупречно установяване на причинно-следствена хронология. Филмът „Зоология“ получава широка международна известност след премиерата си в Карлови Вари през юли 2016 година, макар проектът да се развива на фестивални форуми от пролетта на 2015 година. От своя страна, Карабашлиев още при издаването на романа през февруари 2021 година нееднократно споделя в националния ефир и в печата, че първоначалният замисъл и първите чернови на текста датират от май 2014 година, когато идеята се ражда като пиеса след разговор със съпругата му. Наличието на тези интервюта отпреди пет години доказва, че авторът не изгражда удобна защитна теза постфактум, а систематично описва генезиса на своя текст още в момента на неговата първа публична поява. Самият факт, че въпросът за паралела с руския филм е бил поставян от литературната критика още през 2021 година и публично коментиран от автора, показва, че настоящият спор не открива неизвестни тайни, а рециклира стара съпоставка, приписвайки ѝ сензационен и криминален оттенък.

В литературната теория съществува феноменът на паралелното или синхронно творчество, при което двама независими автори, повлияни от сходни глобални тревоги, пресатурираност на медийното пространство или класически митологични мотиви, стигат до близки метафорични образи. Опашката е един от най-древните символи на животинското начало, атавизма, греха или белега на дявола. Поставянето на съвременната жена в подобна ситуация е почти автоматично хрумване за всеки автор, който търси ярък, физически измерим маркер за обществена стигма. Да се твърди, че един творец задължително е преписал от друг само защото е използвал общ за световната култура символ, издава фундаментално неразбиране на начина, по който циркулират художествените идеи.

Когато журналистиката и литературната критика боравят с толкова сериозни понятия като плагиатство, те дължат на аудиторията стриктност, хладнокръвие и фактологична прецизност. Повърхностното плъзгане по външни прилики създава шумни скандали, но замъглява реалните естетически и интелектуални качества на дискутираните произведения. Внимателният прочит на фактите, текстовете и кинематографичния материал показва, че макар визуалният тригер и в двата случая да е физическата аномалия, „Зоология“ и „Опашката“ остават две коренно различни творби с различна поетика, различни цели и напълно автономна художествена стойност.