Днешният свят, опакован в лъскавата целофанова опаковка на неолиберализма, все повече прилича на антикварна книжарница, в която книгите се продават не заради техния дух, а заради дебелината на подвързията им. Ние живеем в епоха на триумфиращата посредственост, която се представя за рационалност. Това е свят, в който цената на всичко е известна, но ценността на нищо не се признава. Като историк, не мога да не забележа с тревога, че неолибералният глобализъм се опитва да превърне човечеството в еднородна маса от консуматори, лишена от онази „благородна размитост“ на националните и културни идентичности, която правеше европейската цивилизация толкова жизнеспособна и очарователна.

Неолиберализмът днес не е просто икономическа доктрина; той е нов вид светска религия, чийто бог е Сметкопланът. Той проповядва, че всичко – от образованието до любовта към отечеството – трябва да бъде подложено на диктата на ефективността. Но нима Ботев беше ефективен на Козлодуйския бряг? Нима Лорд Байрон беше прагматичен, когато замина за Месолонги? Историята не се движи от счетоводители, а от идеалисти, които често са били „икономически неизгодни“ за своето време. Днешният култ към успеха, измерван единствено в цифри и банкови извлечения, умъртвява въображението и превръща интелектуалеца в обикновен чиновник на духа.

Този нов ред ни предлага една илюзорна свобода. Ние сме свободни да избираме между петдесет вида паста за зъби, но сме все по-малко свободни да мислим извън клишетата на политкоректността и пазарния фундаментализъм. Социалните връзки, които някога градяха общности, днес са заменени от транзакции. Дори солидарността е приватизирана и превърната в ПР кампания. Ние губим усещането за трагичност, за дълбочина, за онова историческо време, което изисква търпение и смирение. Неолиберализмът иска всичко „сега“ и „веднага“, сякаш светът е започнал с последната борсова сесия и ще свърши със следващия отчетен период.

Особено болезнено е посегателството върху хуманитаристиката. В света на технократите историята се разглежда като ненужен товар, като някакъв архивен прах, който пречи на прогреса. Но прогрес без памет е просто лутане в тъмното. Когато превърнеш университета в корпорация, а студента в клиент, ти убиваш самата идея за просвещение. Просвещението беше стремеж към свобода чрез знание, а не трупане на умения за обслужване на глобалния пазар.

Ние сме свидетели на една странна деградация на елитите. Някогашните държавници, които четяха Тацит и Тукидид, са заменени от мениджъри, които четат само инструкции за употреба на властта. Те вярват, че светът е една голяма електронна таблица, в която хората са просто клетки с променливи величини. Но човекът е нещо много повече от сбор от потребности; той е носител на историческа съдба, на предразсъдъци, ако щете, но и на свещени илюзии.

В този „смел нов свят“ на неолибералния конформизъм, нашата задача е да бъдем пазители на съмнението. Трябва да помним, че цивилизацията не е само технологичен напредък и високи доходи. Тя е преди всичко способността да се вълнуваш от съдбата на другия, да почиташ предците си и да не се страхуваш да бъдеш „неактуален“ в очите на тълпата. Защото в края на краищата, историята винаги изхвърля на бунището си онези, които са вярвали, че могат да заменят човешката душа с алгоритъм. Свободата, истинската свобода, винаги е малко нелогична, малко разхвърляна и крайно нерентабилна. И точно в това е нейната спасителна сила.

Проф. Андрей ПАНТЕВ