Държавата на вторични суровини, или защо Тошо Тошев се оказа прав

Държавата на вторични суровини, или защо Тошо Тошев се оказа прав

Гледам ги днес. Същите физиономии, само дето са си присадили коса, купили са си по-скъпи очила и са се научили да говорят с онзи мек, брюкселски пластмасов тон, от който ти се досира.

Гледам ги и си мисля за Тошо Тошев. Лека му пръст на Стария. Той си отиде, обаче онова, което остави между кориците на дебелите си книги – и най-вече в онази, наречена безпардонно просто „Лъжата“ – не си е отишло. Напротив. Разрастна се. Пусна пипала, загни, роди поколение от политически мутанти и днес ни управлява през телевизора, докато ние кротко си пием ракията и се чудим защо животът ни прилича на евтина кабеларка от 90-те.

Тошо Тошев не беше светец. Нека не се лъжем – в онези години никой в българската журналистика не беше светец. Беше властелин, вестникарски динозавър, човек, който държеше мастилото като пистолет на масата. Но имаше едно качество, което днешните грантови евро-мисирки и партийни лакеи никога няма да притежават: знаеше анатомията на властта отвътре. Знаеше къде смърди. И когато написа „Лъжата“ в началото на новия век, той не просто се разправяше с Иван Костов и синята секта. Той правеше нещо много по-страшно, което тогава малцина разбраха – правеше дисекция на ембриона на днешната българска олигархия.

Днес, десетилетия по-късно, когато авторът вече не е сред живите, „Лъжата“ не е просто мемоар. Тя е пророчество. И ако днес отворите тази книга, ще ви побият тръпки, защото ще видите, че нищо ново не е научено, нищо старо не е забравено, а капанът, заложен тогава, щракна окончателно.

В „Лъжата“ подробно, с документи, със стенограми, с онази тежка, вестникарска фактология се описва как се разпарчетосваше държавата под лозунга за „демокрация и пазарна икономика“. Тошев показа как едни фабрики за милиони се даваха за жълти стотинки на „правилните момчета“ – братовчеди, съпартийци, верни комсомолци, пребоядисани за една нощ в неолиберали.

Какво стана с това пророчество?

Огледайте се. Днешната икономика не е свободен пазар. Тя е уродлив картел, заченат точно в онези кабинети, за които Тошев пишеше. Тогавашните РМД-та родиха днешните феодали. Хората, които тогава получиха активите на безценица, днес купуват медии, държат телекомите, строят кривите магистрали и прибират субсидиите за земеделие, докато вие плащате пет лева за килограм домати от Турция. Тошев предупреждаваше: когато откраднеш завода, ти не ставаш капиталист, ставаш разбойник с охрана. Днес тези разбойници вече не носят анцузи. Носят костюми за по пет бона, пият смути и говорят за „зелена сделка“. Но генезисът им е онзи – описаният в „Лъжата“.

Една от основните линии в книгата е войната на тогавашната власт срещу свободното слово. Тошев разказваше как министър-председателят тропаше по масата, как се спираха вестници, как се изпращаха данъчни, как се купуваха журналисти на килограм, за да славословят вожда. Тогава властта искаше медиите да мълчат или да пеят в хора.

Какво се случи след това? Моделът еволюира до съвършенство. Днес няма нужда правителството да плаши главните редактори. Защо да ги плаши, след като може просто да ги купи с европейски програми и държавна реклама? Медиите вече не са коректив, те са обслужващ персонал. Журналистиката от разследваща и хапеща се превърна в пиар агенция за пране на политически имидж. Онова, което Тошев описваше като брутален натиск върху независимия печат, днес се нарича „медийна политика“. Резултатът е ясен: обществото ни е с ампутирано критично мислене. Хората не вярват на нищо – нито на новините, нито на институциите, нито на лекарите, нито на съседите си. Тотална духовна и информационна пустиня.

Помните ли записите, досиетата, флашките, тайните доклади на МВР и спецслужбите, които Тошев вадеше на страниците на вестника? В „Лъжата“ е описан целият механизъм: властта не управлява чрез закони, властта управлява чрез компромати. Ченгеджийницата не умря през 1989-а. Тя просто смени господаря – от Москва се преориентира към новите посолства, но запази старите си навици.

Днес този модел е бетониран. Прокуратура, ДАНС, регулатори, антикорупционни комисии – всичко това функционира точно по чертежите от края на 90-те. Не те съдят, защото си нарушил закона; съдят те, защото си нарушил баланса на порциите. Ако си послушен – досието ти спи в някоя каса. Ако надигнеш глава – излиза флашката в удобния сайт, арестуват те показно пред камерите и те разпъват на кръст. Тошев разказа това преди четвърт век. Ние тогава ръкопляскахме на сините, после на червените, после на царя, после на генерала, после на харвардците. А кукловодите на службите останаха същите, само си смениха папките от хартиени на дигитални.

Най-горчивият урок от „Лъжата“ е психологическият портрет на българския избирател и неговите водачи. Тошев описва как едно управление, дошло на власт с огромната надежда на милиони хора за справедливост, за европейско бъдеще и за възмездие, се изражда в арогантна, самозабравила се каста, която презира собствения си народ.

Вижте последните двайсет години. Този филм се върти на безкраен повтор. Първо беше Костов, който обещаваше цивилизационен избор, а ни остави разруха и корупция. После дойде Симеон да ни оправи за 800 дни – оправи си имотите. После дойде Бойко да мачка престъпността с юнашки юмрук – построи си джипка и чекмеджета. После дойдоха „младите и красивите“, за да изчегъртат старите – и накрая се прегърнаха с тях в името на „евроатлантизма“.

Това е вечната българска лъжа. Лъжата, че някой отвън или някой нов месия отгоре ще дойде и ще ни спаси, докато ние кротко преживяме пред екрана. Тошо Тошев я описа, когато тя тепърва набираше инерция. Днес ние живеем в руините на тази илюзия.

Защо е важно да четем „Лъжата“ днес, когато Тошо Тошев отдавна не държи перото?

Защото тази книга е огледало. В него се вижда как бяхме излъгани – не от чужди врагове, а от собствените ни претенденти за строители на съвременна България. Те ни откраднаха надеждата, продадоха заводите, прокудиха два милиона българи да мият чинии в Лондон и да берат ягоди в Испания, а тук оставиха пенсионери с мизерни пенсии и циганизация на селата.

Тошо Тошев го видя. Описа го сурово, понякога пристрастно, понякога егоцентрично – такъв си беше Стария. Но го документира.

Днес ние нямаме такъв печат. Нямаме такива вестници. Нямаме и такива фигури. Днес имаме инфлуенсъри, пиари и платени коментатори, които ви обясняват, че живеете в най-добрия от всички възможни светове, стига да гласувате правилно и да не задавате въпроси.

А истината е проста и страшна: лъжата победи. Тя стана държавна доктрина, официален език и начин на съществуване. И докато не признаем това – без партийни очила, без сини и червени илюзии – ще продължаваме да бъдем публика в театъра на собствената си национална гибел.

Тошо Тошев ви го написа. Вие не го прочетохте. Сега го живейте.

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.