В опит да защити наследството от своята политика на административно форсирани и рязки скокове на минималната работна заплата, бившият министър на финансите Асен Василев излезе с пространен анализ на страниците на „Капитал“, препубликуван и надграден впоследствие в платформата „Свободният канал“. Тезата му е завоалирана в статистически извадки от Евростат, които на пръв поглед изглеждат като солидна научна конструкция: българският бизнес разполагал с конкурентно предимство, производителността позволявала ръст до поне 690 евро, а опасенията за безработица били „икономически първи курс“. Само че внимателният, хладнокръвен прочит на същата тази статистика и фундаменталните закони на пазарната икономика разкриват нещо съвсем друго. Анализът на Василев не е икономическа стратегия, а политически манифест, който борави с подбрани данни, за да узакони държавния диктат върху цената на труда, игнорирайки структурната реалност на българските предприятия. За да разобличим този възход на държавния патернализъм, нека разгледаме дума по дума, теза по теза, къде и защо греши бившият финансов министър.

В основата на своя аргумент Василев поставя показателя за производителността на труда спрямо минималната заплата, твърдейки, че тъй като българят произвеждал продукция за 6.10 евро срещу 1 евро минимална заплата — при средноевропейски репер от 5.49 евро — то българският работодател бил едва ли не длъжник на работника си и разполагал с огромен неоползотворен ресурс за нови увеличения. Това твърдение съдържа фундаментална методологическа манипулация, която целенасочено обърква макроикономическата производителност на цялата икономика с микроикономическата реалност на нископродуктивните сектори и малките предприятия. Производителността на труда в една икономика е средна величина, която се тегли нагоре от технологично напредналите индустрии, ИТ сектора, експортно ориентираното производство и големите международни компании, разположени основно в София, Пловдив и няколко други големи центъра. В същото време минималната заплата засяга най-тежко традиционните сектори с ниска добавена стойност — селското стопанство, шивашката промишленост, дребното търговско обслужване и регионалния бизнес в Северозапада. Когато съотнасяш средната производителност на национално ниво към долния праг на възнагражденията, ти извършваш груба статистическа подмяна. Реалността в хиляди малки български предприятия е съвсем различна: там добавената стойност на един работен час е драстично по-ниска от националната средна, а съотношението между разходите за труд и приходите от продажби вече е достигнало критичния си лимит. Твърдението, че щом средното ниво позволява ръст, то и всеки отделен работодател може механично да поеме това увеличение, е чисто счетоводно безумие, което игнорира факта, че икономиката не е хомогенна маса, а съвкупност от радикално различни бизнес модели.

Преминавайки към първото ключово твърдение — че увеличението на минималната заплата ще доведе до безработица — авторът се опитва да я осмее с метафора за студент по икономика, твърдейки, че ръстът бил безопасен, докато заплатата е под равновесното ниво между търсене и предлагане. За да подкрепи тази теза, той вади данните за периода 2021–2025 година, в който безработицата у нас намалява от 4.4% на 3.2%, а броят на осигурените лица расте, като се позовава и на паралелното свиване на работниците на минимална заплата благодарение на НАП и Инспекцията по труда. Тук обаче Василев прави грандиозна логическа грешка, като приписва на административното вдигане на МРЗ позитивните ефекти от съвсем други икономически процеси и регулаторни механизми. На първо място, спадът на безработицата и увеличеният брой осигурени лица през този период са функция на следпандемичното възстановяване, глобалния инфлационен цикъл, който номинално повиши оборотите и заплатите, както и на мащабното наливане на европейски средства по Плана за възстановяване и устойчивост, а не защото държавният декрет за минималната заплата е създал пазарен стимул. На второ място, самият факт, че броят на хората на минимална заплата е намалял благодарение на таргетирани проверки на НАП, доказва точно обратното на неговата теза: минималната заплата не се е изтеглила нагоре от пазарни сили и естествено търсене на труд, а е била натискана административно, принуждавайки бизнеса да изсветлява доходи под страх от санкции, а не защото производителността му е скочила. Когато държавата използва данъчната тояга, за да принуди работодателя да плаща повече, тя не прави пазара по-конкурентен, тя просто разрушава маржа на рентабилност на малките фирми. Авторът удобно пренебрегва факта, че изкуственото избутване на минималната заплата нагоре свива възможностите за наемане на млади хора без опит, трайно безработни и квалифицирани кадри в региони с ниска икономическа активност, които просто остават извън официалния пазар на труда или мигрират в сивия сектор. Твърдението, че пазарът бил далеч от точката на наситеност, е пълно икономическо лекомислие в страна с толкова крехки регионални икономики.

Второто твърдение, което авторът се опитва да опровергае — че минималната заплата расте по-бързо от продуктивността и това е неустойчиво — разкрива дълбоко непознаване на темповете и времевия хоризонт на икономическите процеси. Василев твърди, че бързият ръст бил оправдан, докато не се достигне средноевропейското съотношение. Но тук е скрита най-голямата опасност: производителността на труда не се вдига с министерско постановление, нито с решение на Народното събрание, докато минималната заплата може да бъде удвоена с едно гласуване в зала. Когато административният ръст на доходите изпреварва с десетки проценти реалния ръст на добавената стойност, създадена от предприятията, се получава тежък структурен дисбаланс. Представите на бившия министър, че българският бизнес разполага с безкрайни резерви от печалби, които просто се укриват или се разпределят неправилно, игнорират суровата реалност на инфлационния натиск върху суровините, енергоносителите и логистиката, които малките и средни предприятия у нас поемат през последните години. Когато задължителният минимален праг на заплащане се качва изкуствено, без да е подкрепен от съответно увеличение на физическия обем и стойност на произведената продукция, се стига до две неща: бързо стопяване на инвестиционния ресурс на компаниите и спиране на дългосрочните инвестиции в модернизация, защото всеки наличен лев отива за текущо покриване на задължителни трудови разходи. Вместо да стимулира производителността, форсираната минимална заплата я убива, като лишава бизнеса от капитал за нови машини и технологии.

Особено манипулативен е коментарът по третото твърдение — относно липсата на регионална диференциация на минималната заплата между различните области като София и Видин. Авторът признава, че производителността във Видин е в пъти по-ниска от тази в столицата заради липсата на капитал и машини, но вместо да предложи гъвкав регионален механизъм, който да даде глътка въздух на икономически изостаналите региони, той излиза с две контратези, всяка от които е по-слаба от предходната. Първо, той твърди, че решението били инвестициите, посочвайки милионите левове нови мощности в Шумен, Плевен и Пловдив чрез прилагане на европейските правила за държавна помощ и ускорена амортизация. Но тук е логическата пробойна: тези милиони инвестиции отиват в големи градове и стабилни индустриални центрове с изградена инфраструктура, а не във Видин, Силистра или Търговище. Държавната помощ за гиганти като „Алкомет“ или „Шнайдер“ по никакъв начин не решава проблема на дребния хлебар, шивач или мебелен цех в най-бедния северозападен областен център, където купувателната способност е ниска, а пазарът е свиван с всяка измината година от демографската криза. Налагането на еднаква национална минимална заплата за София, където средната заплата е двойно по-висока, и за Видин, където икономиката едва диша, е смъртоносна присъда за местния бизнес. Вторият му аргумент — че регионалната диференциация води до формиране на социално-икономически и престъпни гета — е демагогски опит да се подмени икономическия дебат с емоционален шантаж. Истината е точно обратната: именно еднаквото административно налагане на висока минимална заплата в региони с ниска производителност създава тези гета, защото убива легалния дребен бизнес, ликвидира работните места на хората с по-ниска квалификация и ги оставя без никакъв избор освен социални помощи или миграция. Когато лишиш един беден регион от възможността да се конкурира с по-ниски начални разходи за труд, за да привлече инвеститори, които да го извадят от изостаналостта, ти го орисваш на перманентна икономическа смърт.

Анализът в „Свободният канал“ завършва с помпозния извод, че „няма богата държава с евтин труд и ниски заплати“ и с примера за българския работник, който като се качи на самолета за Франкфурт, рязко повишавал производителността си благодарение на по-добрата механизация. Този пример е брилянтно доказателство срещу самия автор. Работникът във Франкфурт не произвежда повече, защото германското правителство е издало декрет за висока минимална заплата, а защото германската икономика е натрупала огромен частен капитал, изградила е върхови технологични вериги на добавена стойност и е създала среда, в която капиталът работи ефективно. Икономическото богатство не се ражда от политически заповеди за вдигане на доходите, а се създава от свободен пазар, натрупани инвестиции, ниски данъци, липса на административен рекет и предвидима бизнес среда. Опитът на Асен Василев да ни убеди, че държавата може да „изтегли“ цялата нация към просперитет, като дърпа въжето на минималната заплата по-силно и по-бързо от пазарната логика, е опасна икономическа алхимия. Вместо да насърчава конкурентоспособността и инвестициите в реални производствени мощности, този подход обрича българските предприятия на изтощение, подхранва сивата икономика и забавя истинската модернизация на страната. Време е политиците да спрат да третират икономиката като лаборатория за социални експерименти и да разберат, че истинският просперитет идва от свободата на пазара, а не от диктата на чиновника.

Държавният патернализъм срещу пазарната реалност: Защо административният популизъм погребва икономическия растеж

За да разберем напълно дълбочината на икономическата заблуда, която ни се предлага под формата на загриженост за благосъстоянието на работника, трябва да излезем извън комфорта на сухите счетоводни формули и да погледнем към суровата микроикономическа картина на България. Когато бившият финансов министър твърди, че държавната намеса в определянето на минималната заплата е безвредна, стига тя да остава под „пазарното равновесие“, той умишлено пренебрегва факта, че пазарното равновесие в една държава с толкова силно изразени регионални диспропорции не е еднородна величина. В София, където концентрацията на капитал, финансови услуги и високотехнологични компании създава съвсем различна икономическа реалност, пазарното равнище на заплатите отдавна надхвърля административния праг на държавата. Но същият този праг, наложен с партиен ентусиазъм от софийските кабинети, се оказва фатален капан за стотици хиляди малки семейни предприятия, шивашки ателиета, малки земеделски производители и регионални търговци в Северозападна България или в Странджанския край. Там добавената стойност на един работен час не може да поеме изкуствено надутите разходи за труд, защото нито инфраструктурата, нито купувателната способност на местното население позволяват подобен скок. В този смисъл твърдението, че увеличението на минималната заплата само изсветлява сивия сектор и не води до загуба на работни места, е опасна половинчата истина. Да, в рамките на краткосрочен фискален натиск и масирани проверки от НАП част от бизнеса преминава на светло, но на каква цена? Цената е масово закриване на нерентабилни малки предприятия, концентриране на икономиката в ръцете на големите монополистични вериги и ускорена миграция на трудоспособното население към столицата или чужбина. Когато държавата унищожава малкия бизнес чрез административен терор върху фонд „Работна заплата“, тя не изгражда социална справедливост, а разчиства терена за корпоративни картели, които след това безпрепятствено диктуват условията на пазара на труда.

Още по-нелепо изглежда опитът да се оправдае този подход чрез сравненията с производителността на труда в Германия или други западни икономики. Примерът с българския работник, който се качва на самолета за Франкфурт и мигновено повишава производителността си от 20 на 73 евро на час, всъщност сгромолясва цялата теза на защитниците на скъпата държавно регулирана минимална заплата. Защо този работник става толкова производителен във Франкфурт? Не защото германското правителство е издало декрет за космическа минимална заплата, а точно обратното — защото германската икономика е натрупала огромни частни инвестиции, изградила е върхови технологични вериги, създала е благоприятна данъчна и регулаторна среда и е оставила капитала да работи свободно. Капиталът е този, който купува модерните машини, автоматизира производствения процес и осигурява високата добавена стойност. Когато една държава реши да прескочи този естествен етап на натрупване на капитал и се опита да имитира западен стандарт на заплащане чрез чисто административни заповеди от министерския съвет, тя постига точно обратния ефект: тя изсмуква и малкия свободен ресурс на предприятията, който би отишъл за инвестиции в нови машини. Вместо да купува технология, българският предприемач е принуден да дава всяка стотинка за задължителни държавни осигуровки и изкуствено напомпани минимални заплати, което го закотвя перманентно в нискотехнологичния капан. Икономическият просперитет не се постига с декрети и политически маневри, а с повече свобода за бизнеса, по-ниски административни тежести, предвидимост и истинска пазарна конкуренция. Време е да се отърсим от илюзията, че държавата може да ни направи богати с административни заповеди, защото историята ясно показва, че всеки опит за планова икономика под формата на уж „социална“ политика завършва с разруха, безработица и задълбочаваща се бедност.