от Кирил ГОСПОДИНОВ

Понякога си мисля как би изглеждал един напълно откровен, мъжки сблъсък зад кулисите на голямата власт. В моето съзнание Кремъл не е просто архитектурен декор, а замръзнала във времето крепост, където въздухът е тежък, мирише на вековен прах, скъп паркет и онази специфична, студена параноя, която само абсолютната власт може да роди. Представям си как позлатата по стените не топли. Зад тежките дъбови врати и дискретната охрана от ФСО, под огромните кристални полилеи, цари пълна тишина – от онзи тип тишина, в която сякаш се чува само прещракването на затворите и скърцането на обувките на поредния адютант, носещ папка с грижливо филтрирани доклади. На прословутата бяла маса, дълга колкото писта за изтребители, седи той – дребен, стегнат мъж с избледнял поглед на стар оперативен работник, който цял живот се е учил да разчита страха у събеседника си.

Но в моята представа за този разговор страх няма. Представям си как сядам срещу него, запалвам една цигара, бутам пепелника към средата и започваме мъжки разговор – без протокол, без камери и без евтини софийски или брюкселски морализаторства.

„Владимир Владимирович – бих му казал аз, – дай да оставим папките и дежурните опорки за телевизията. И двамата знаем за какво става дума. Ти си ченге от старата школа, аз съм видял достатъчно кръв и схеми, за да знам кога една операция е изтървана от контрол.

Хайде да си кажем истината в очите. Янките те провокираха – знам го. Разширяването на пакта, базите около границите ти, арогантното им самочувствие – това беше класическа игра за притискане в ъгъла. Но ти, Володя, падна в най-стария капан на улицата: позволи на гнева и на егото да диктуват стратегията. Един професионален играч не влиза във ва банк, когато картите му не са сигурни. А твоите карти бяха фалшиви.

Повярва на собствените си хора. На генералите с вили на Рубльовка, които ти чертаеха тридневни маршове към Киев, докато крадяха от дизела и бронежилетките. Повярва, че държавата ти е машина от стомана, а се оказа, че е ръждясал съветски механизъм, смазан с корупция. Резултатът? Вместо да покажеш мощ, ти освети всичките си слабости пред целия свят.

Обективно погледнато, какво постигна? Взе няколко разрушени града и ивици разорана кал в Донбас. За сметка на това наби цяло едно поколение млади руски момчета в чернозема. Затвори страната си за технологии, за пазари, за модерни финанси. Накара Европа, която десетилетия наред ти плащаше милиарди за газ и петрол, да се превъоръжи и да ти хлопне вратата. И най-страшното, Володя – предаде тила си на Пекин. Ти си въобразяваш, че с другаря Си градите „многополюсен свят“, но китайците не признават партньори. Те имат само интереси. Сега купуват суровините ти с огромна отстъпка, продават ти стоките си на двойни цени и просто седят на брега на реката, чакайки Кремъл да изгуби и последния си коз. Когато Русия се обезкърви достатъчно, те няма да стрелят – просто ще влязат и ще вземат Сибир с договори и концесии.

В подземния свят, както и в Кремъл, най-опасният момент за боса е, когато започне да разчита само на ядрения шантаж. Вдигнеш ли пистолета твърде рано и започнеш ли да крещиш, че ще гръмнеш всички, хората около теб разбират едно: че си останал без други ходове. А когато глутницата около теб усети слабост, започва тихото броене. Ти знаеш историята по-добре от мен – в тия кабинети никой цар не остарява спокойно, когато хазната се изпразни, а ковчезите станат твърде много.

Искаше да влезеш в историята редом с Петър Велики. Обективната истина обаче е, че вкара Русия в изолация, която ще плащат внуците ти. Превърна велика държава в затворена крепост, управлявана от страх, доноси и параноя.“

Така си представям финала на тази въображаема среща: оставям фасовика да догори в кристалния пепелник. В очите на полковника не виждам изненада, а само онази тежка, ледена празнота на човек, който вътрешно знае, че залозите са направени и връщане назад няма. Ставам и излизам през тежките порти на Кремъл, оставяйки го сам с неговите призраци и със сметката, която историята винаги събира до последната капка.