В една от най-паметните сцени на българската театрална памет един дребен на ръст човек, с цигулка под мишница и поглед, в който бушуваше цялата горчивина на света, закова зрителите с реплика, превърнала се в житейски манифест: „Той пепел може да яде, но няма да се моли.“ В тези няколко простички думи не се криеше просто литературен драматургичен жест, а същинският генетичен код на Тодор Колев. Човекът от Шумен, артистът с тъжните очи и ненадминат ритъм, живя тъкмо според този безкомпромисен закон – законът на вътрешното достойнство, което отказва да коленичи пред конюнктурата, независимо под каква идеологическа или пазарна маска се явява тя.
Животът на Тодор Колев никога не е бил гладък път от аплодисменти към вечно благополучие. Зад всенародната обич и култовите роли във филми като „Опасен чар“, „Двойникът“ и „Господин за предпочитане“ винаги е стояла тежката цена на неговата лична непримиримост. Във времената на държавно регулираната култура преди 1989 година той беше трън в очите на чиновническото самодоволство. Смехът му не беше безобидна клоунада за забавление на номенклатурата; неговата ирония беше скалпел, разрязващ фалша, провинциалното парвенющина и нагаждачеството на „социалистическия елит“. Затова и го спираха, цензурираха го, изпращаха го в творческо изгнание, съмняваха се в лоялността му. Но Тодор Колев не се научи да се кланя на червените велможи, нито да моли за роли и привилегии. Той просто излизаше на сцената и с едно вдигане на веждата, с един премерен синкоп на цигулката помиташе цялата им натруфена посредственост.
Когато обаче вятърът се смени и дойде така наречената „свобода“, за мнозина настъпи епохата на голямото разочарование, но за Тодор Колев започна нова, още по-самотна битка. Новото време доведе със себе си не дългоочаквания разцвет на свободния дух, а тържеството на пазарната безскрупулност. Изкуството бе приравнено към бързооборотна стока, а стойността – към количеството продадени билети и рекламни минути.
Именно тук пролича най-ясно от каква сплав беше изкован този човек. В условията на агресивно настъпващите неолиберални течения в културата, където всичко се мери в грантове, политкоректни клишета, повърхностен пър слугинаж и комерсиална чалгаризация на мисълта, Тодор Колев остана непреклонен остров на автентичност. Той никога не прие новата догма, че творецът е просто доставчик на съдържание, а сцената – сергия.

Оставете коментар